Грамада

Имало едно време един алчен цар. Не се интересувал от нищо друго, освен от парите. По цял ден си подреждал и броял парите.

Всъщност не било точно така. Подреждал и броял парите си вечер, а денем правел всичко, за да се сдобие с повече пари. Нощем Царят сънувал как се сдобива с планини от пари, но това се случвало рядко. Обикновено Царят не не можел да заспи, защото се боял, че някой ще открадне парите му.

Богатството на Царя растяло всеки миг, но той не бил доволен. Искал още и още и винаги намирал начин, да се сдобие с още пари.

Парите Царят естествено взимал от поданиците си. На тях дължал богатството си, но колкото по-богат ставал Царя, толкова по-бедни ставали поданиците си. Повечето от тях вече нямали пари за да си плащат данъците, но Царят не се притеснявал.

-Голяма работа, че нямат пари!- казвал Царят на бирниците си.- Все имат нещо друго, а всичко на този свят може да се превърне в пари.

Бирниците слушали думите на Царя и изпълнявали. Взимали всичко, което намерели. Взимали пари и всичко, което можа да се превърне в пари.

Богатствата на Царя растяло, а хората ставали все по бедни. Всичките опити за протести, Царят наказвал жестоко и след това отново вдигал данъците.

Един ден хората се събрали тайно, за да решат какво да правят. Не им било останало нищо, а бирниците взимали и последните трохи хляб от устата им. Много гладували, а други бягали по далечни царства, търсейки по-добър живот.

-Да вземем, да напуснем царството. -рекъл един човек.

-Не става! Цял живот сме живели тук. Тук ни е коренът, а вече сме на години. Които можеха, вече си тръгнаха.

-Тогава да вдигнем бунт!- предложил друг.

-Да вдигнем, ама сме слаби. Царските стражи, ще ни разпилеят, а след това пак ще вдигнат данъците.

-Тогава да прокълнем Царя!- предложел трети.- Всеки ще вземе камък и ще го хвърли, пред двореца, проклинайки Царя.

Никой не възразил и решили така да направят. От следващия ден, който минавал край двореца на Царя, хвърлял камък и го проклинал с най-страшните клетви, които знаел. Някой проклинали на на глас, други прошепвали проклятията си, а трети ги казвали наум, страхувайки се от Царя, но всеки хвърлял камък.

Купчината растяла с часове и скоро изпълнила площада. Царят наредил да я премахнат, но колкото и да махали камъните, те се трупали и трупали. Не минал и месец и Царят умрял. Никой не разбрал, дали клетвите били причината, дали камъните или просто му било дошло времето, но хората не се интересували.

Три дни всички в царствата празнували, а на четвъртия на трона се възкачил нов Цар.

Първата работа на новият Цар, била да си преброи богатството, а след това вдигнал данъците.

-Хайде да го прокълнем!- решили хората и купчината камъни пред двореца, започнала отново да расте.

Клели хората новия Цар, хвърляли камъни и купчината се превърнала в планина, по-висока от двореца.

Само че, новият Цар си оставал в цветущо здраве. Всеки ден, след като преброял парите си, излизал пред двореца и дълго гледал грамадата камъни. Гледал грамадата и устните му се свивали гневно.

Един ден още в ранни зори, Царят наредил глашатаите, да свикат всички поданици на царството пред двореца му. Когато се събрали, излязъл пред тях и казал:

-Скъпи, поданици! Не зная какво да кажа, за грамадата камъни, натрупана пред двореца ми. Не искам да зная, защо ги трупате, но и не ме интересува. Проблемът е, че камъните са малко. Затова от днес издавам нова заповед. Всеки поданик на царството е длъжен два пъти дневно да минава край двореца ми и да носи камък. Не! Длъжни сте да носете два пъти по два камъка. Който не мина и забрави камъните, ще бъде наказан сурово. Искам за месец, тук да има достатъчно камъни за новия ми дворец. Искам много, много камъни!