Сърцето на есента

Слънцето напичаше хълмовете, местейки се бавно към залеза си. Под лъчите му дърветата изглеждаха като огнен вихър, полюшвани от повеите на вятъра. Тук там, някое листо се отронваше и с плавно въртене се спускаше към земята и притихвайки долу мъртво.

-Красиво е!- усмихна се Ана.- Това е най-красивата есен, която съм виждала.

Едно бяло облаче се втурна сред дърветата в гората, завъртя се около нея няколко пъти и възмутено изплака.

-Не! Ти наистина ли не разбираш? Нещо не е наред и то от мига, когато вие дойдохте тук. Тук нямаме есен, нито зима, нито дори това, което наричате лято. Тук винаги е била вечна пролет. Сезон на раждането, красотата и любовта. Тук няма смърт и болка, а зад това, което се случва и ти наричаш красиво, се крият точно смъртта и болката.

-Съжалявам!- смути се Ана.- Просто съм свикнала да възприемам тази гледка по друг начин. Сигурна съм, че причината не е в нас. Спазваме всички процедури за контакт и ненамеса. Проверени са на безброй планети и наистина работят.

-Не ме интересуват другите планети!- нервно се наду облачето и почервеня.- Нещо става тук. Нещо което е лошо. Нещо, което не се е случвало преди, дори когато Мързеливците са били тук.

-Кои са Мързеливците?- попита Ана. - Не сте ги споменавали друг път.

-Не сме и нямаме желание. Те са били стара раса, която е живяла тук преди нас. Знаели са много, можели са много, но са били особняци. Странели от всички останали, не споделяли и не се намесвали. Митовете казват, че можели да променят времето и дори планетата. Понякога го правели и последиците били страшни. Накрая сътворили това, което е планетата ни днес. След това по някакъв начин забранили промените и си тръгнали. Някои легенди разказват, че ние Пазителите също сме създадени от Мързеливите. Остави ли ни в наследство планетата, за да се грижим за нея и да я пазим. Само че, никога не се е налагало, да правим каквото и да е. Никога нищо не се е променяло тук, докато не дойдохте вие и развалихте всичко!

-Не! Не! Не!- опита се да протестира Ана.- Трябва да има друго обяснение.

-Ами, щом така мислиш, дайте това обяснение! - почервеня отново облачето.

-Не го знаем, за съжаление.- наведе глава Ана.- Не го знаем, но учените ни работят и скоро сигурно ще открием защо планетата се променя.

-Не! Не скоро! Не разбирате ли, че няма време! Дайте обяснение и направете нещо! Иначе с тръгвайте от тук!

-Трудно е.... Не знаем много неща за вашата планета. Липсват ни данни, които да анализираме, а вие с нищо не помагате. Скачате, играете с вятъра или се гоните по поляните, а на всеки въпрос отговорът е свиване на рамене. Какви Пазители сте, щом дори не познавате това, което пазите?

-Информация ли? Това ли ви трябва? Ние не разполагаме с такава. Просто сме Пазители и не ни трябват излишни знания. Знанията се трупат в Архиватора.

-Как се трупат? Какво е Архиватора?

-Хм! Не съм сигурен, че трябва да ви казваме!

-Нима имате друг изход!

Пазителят погледна към короните на дърветата. Червеното от залеза, се превръщаше в черно, а листата падаха едно след друго, оголвайки все повече короните.

-Добре, ще ви заведа. Само че, моля те, побързайте! Моля, ви!

Архиваторът беше просто един огромен черен облак. Беше се свил в клоните на вековно дърво, което за разлика от останалите, нямаше нито един лист.

-Не съм сигурен, дали трябва да говоря с вас.- отсече Архиваторът още преди да го заговорят.- Никой не ми е давал такива правомощия. Имам право само да събирам информация и да пазя Онова нещо.

-Идиот!- възкликна Пазителят.- Не се прави на интересен, защото нямаме време. Вече загуби доста, а и издаде единственото нещо, което не трябваше да им казваш.

-Какво е Онова нещо?- попита Ана.- Защо го пазиш ти, а не Пазителите?

-Няма значение.- отсече Архиватора.- Свързах се с това, което наричате компютър. До час всички данни за планетата, ще му бъдат предадени. Само че, е късно. Не можете да помогнете. Никой не може. Виж дърветата.

Дърветата бяха зле. Бледата луна осветяваше голите им клони, по които не беше останало нито едно листо. Внезапно небето потъмня и заваля сняг.

-Неееее!!!- извика Пазителят.- Вие сте виновни за всичко. Махайте се и не се връщайте никога повече!

Пазителят побягна, а Ана сви рамене потръпвайки от студа. Погледна Архиватора, понечи да каже нещо, но се отказа. Обърна се и тръгна към кораба.

-Чакай!- спря я Архиваторът.- Искаше да ти покажа Онова нещо. Не, че вече има значение, но след като планетата загива, вече е излишно да го пазим. То е тук. В хралупата до корените на дървото.

Ана пристъпи към Архиватора. Не виждаше нищо, освен смътните очертания на хралупата. Потръпна, но овладя страха си и протегна ръка.

Приличаше на камък с обла форма и смътно напомняше на сърцата, от детските рисунки на Земята. Беше студено и тя го притисна в шепи, за да го стопли, но тогава то засия. Засия с бледа призрачна светлина, която се усилваше и усилваше.

-Какво е това?- попита Ана.

-Никой не знае. Предполагам, че е оставено от Мързеливите, но историята му е загубена във вековете. Вземи го! То реагира на твоята топлина и може би така трябва. Не зная дали ще помогнете на планетата ни, но вече знаете всичко за нея. Нали това искахте?

Ана преглътна думите и наведе глава. Тръгна към кораба, но не гледаше къде върви. Светлината от камъчето се усилваше, но тя не се нуждаеше от нея. Краката ѝ сами я водеха, избирайки пътя, сякаш бяха вървели по него хиляди пъти.

Когато утрото настъпи, Ана излезе навън. Слънчевите лъчи се отразяваха от снега и караха очите неволно да се присвиват от болка.

Сред дърветата се гонеха и играеха няколко Пазителя. Търкаляха се в пухкавата покривка, събаряха снега от клоните и несръчно опитваха да се заверят със снежни топки. Бяха весели, като деца, каквито всъщност винаги са били. Един от тях видя Ана и се втурна към нея.

-Красиво е! Нали!

-Красиво е!- отвърна Ана.- Само че,... Само че, ние утре си тръгваме. Не знаем как да ви помогнем. Според нашите учени планетата ви е здрава, но някъде сигурно бъркаме. За промените трябва да има някаква причина, но не я открихме. Може би, причината сме ние.

-Никъде няма да ходите!- ядоса се облачето Пазител.- Както винаги нищо не разбирате. Да, причината сте вие, но това което се случва, не е краят. Може би е ново начало. Може би събудихте планетата за истински живот. А животът винаги е по-добър и от най-красивия сън.

-Не! Тръгваме си. Само не знаем какво да правим със сърцето. Така нарекохме онова нещо. Температурата му спря да се покачва и светлината се стабилизира, но не можем да разберем какво е. Прилича на някакво яйце, но не можем да видим какво е вътре.

-Защото не виждате нищо.- засмя се Пазителят.- Това не е яйце. Прилича на сърце и е сърце. Сърце, което вие събудихте. Сърце, което се събуди с есента. Сърцето на есента, което завъртя отново кръговрата тук.

-Сърцето на есента.- промълви Ана.- Красиво е. Красиво, както всичко на тази планета. Красиво, като това, което беше и като това, което идва.

Красиво, като сърце от детска рисунка....