В една висока планина, някъде далеч на изток, живеело едно племе. От векове, живеело в планината и познавало всеки камък в нея и всяко дърво. Познавало кратките лета и мразовитите ледени зими, когато дори животът в планината замръзвал. Познавало камениста почва, която раждала едва толкова, колкото да осигурят хляба си. Познавало тесните пътеки, по които всяка стъпка встрани водела до сигурна гибел.
Познавало племето планината си, харесвало я и я обичало. Тя им давала всичко от което се нуждаели. Била различна през всеки сезон и част на деня, но винаги красива.
Хората били доволни от планината си, но не така мислели вождовете им. Всеки път, когато имали възможност, вождовете се оплаквали от съдбата, отредила им да ръководят толкова бедно племе, на такова забутано място. Чувствали се призвани за по-важни неща и не спирали да мислят, как да променят нещата.
Всъщност племето не било толкова бедно. През планината минавал важен път, по който винаги минавали хора. Пътниците не можели да се справят сами и наемали местни хора за водачи. Плащали си и следвали стъпките им, за да преминат през единственото място, където това било възможно. Много от пътниците харесвали планината и се връщали в нея просто, за да се насладят на красотата ѝ. Красота, каквато не били срещали на друго място.
През планината минавал тесен проход и който искал да премине, трябвало да плати малка такса. Таксата, прибирали вождовете, но никога не им била достатъчна.
Един от вождовете на племето, след дълго умуване решил, че е намерил начин, царството и самият той, да станат по-богати. Един ден увеличил таксата за преминаване през прохода двойно.
Пътниците се ядосали, но нямало какво да правят. Махнали с ръка и плащали новата такса.
Приходите се увеличили, но след месец вождът решил, че отново не са достатъчни. Затова вдигнал отново таксата и зачакал торбите с пари, потривайки ръце.
Само че, приходите не се увеличили. Пътниците престанали да минават през прохода. Направили си сметката, че ще са на сметка, ако заобиколят планината, губейки време, но спестявайки таксата.
Вождът нямало какво да прави. Върнал старата такса, но не спрял да мисли, как да увеличи приходите си. Мислил, мислил и един ден измислил. Събрал хората от племето и им казал, какво е решил:
-Благодарение на изключителният ми интелект и грижата ми за вас, намерих начин, да увеличим приходите на царството. Начинът е елементарен и лесен, поне за моя ум. Имаме един проход, който не носи приходи. Ако имаме два прохода, приходите ни ще са двойно по-големи. Ако проходите са три и доходите ни ще нараснат тройно. Затова още от днес започваме да прокараме нов проход. Всъщност, не! Ще прокараме два, три, четири прохода. Ще прорежем планината с проходи във всички посоки. Така приходите ни ще се вдигнат многократно, а и на вас ще е по-лесно. Вместо да треперите при преминаване по тесните пътеки, ще се придвижвате бързо и удобно.
-Ама...- опитал се да възрази някой, но вождът не го слушал.
Разпределил хората, поставил задачи и всички се втурнали да прокарват нови проходи. Прокарали още един проход, след него втори и трети и не спирали, увлечени в мечтите за богато и светло бъдеще.
Минали години и цялата планина била прорязана от проходи. Имало проходи, водещи във всички посоки и до всяка точка.
Само че, хората не станали по-богати. Не станали по-богати и вождовете им, защото въпреки, че пътищата били повече, пътниците си останали все толкова. Освен това, тези от пътниците, които се връщали просто да се полюбуват на планината, вече ги нямало. Планината не била същата , уникална, дива и неповторима, а проходите са само за преминаване, а не за красота.
Няма коментари:
Публикуване на коментар