Враговете

Преди много, много години в степите на изток се родило едно дете. Било съвсем обикновено дете, като останалите деца от племето му. Прекарала детството си в игри на воля и упражнения с коня и лъка. В тези игри също не било различно от останалите деца. Нито било по-добро, нито по-лошо.

Само че, една вечер, докато слушало разказите на старите хора до огъня, детето се променило. Старците разказвали за велик владетел, който бил роден в село, като тяхното, но с воля и целеустременост, завладял целия свят.

Детето слушало, слушало и разбрало, че и то иска да бъде, като този владетел. За това мечтаели и други деца в племето, но те нямали това, което детето имало. То имало желязна воля и способност да следва желанията си на всяка цена.

От този ден, живота на детето се променил. В детските игри виждало не празни занимания, а подготовка за бъдещите му подвизи. Всичко, което превело било подчинено на това. Всеки ден търсело да научи нови неща, а в детските битки, влагало всичко от себе си и винаги побеждавало.

Минали години и детето пораснало. Нямало приятели, но всички в племето го уважавали и един ден го избрали за вожд. Настанало времето, да започне своя подвиг.

Повело войните си срещу съседното племе и го покорило. Не спряло, а веднага потеглило към земите на следващото племе.

Племената се предавали едно по едно, а армията на вожда растяла. Препускала без почивка напред, напред и само напред, като лавина помитайки всяка съпротива. Всъщност съпротива имало все по-рядко. Всеки път, когато имало такава, била смазвана жестоко. За една пусната стрела, се избивало цяло племе. За една битка, се унищожавала цяла страна.

-За да вървиш към целта си, не трябва да жалиш враговете си! - Казвал вождът.- Всеки враг трябва да се смачква и унищожава без никаква милост!

Завладяната земя ставала все повече и повече, но вождът искал да покори целия свят и не спирал. Всеки ден конницата му препускала напред и напред и ставала все по-голяма.

Един ден обаче най-близките хора на вожда не пожелали да продължат напред.

-Уморени сме.- казали. - Воюваме цяла година и искаме да се върнем в домовете си. Имаме достатъчно плячка и е време да спрем. Тръгнахме след теб, за да живеем по-добре, а не да оставим костите си в непознати земи на бойното поле.

Вождът не се замислил нито за миг. Наредил да избият всички, които отказвали да продължат.

-Това са врагове!- казал той.- Враговете не трябва да се жалят, а да се унищожават веднага, без милост.

След няколко дни хората от друго племе, избягали и потеглили назад, за да се върнат в родните си земи. Уморени били от препускане, битки и жестокост.

Избили и тях....

Само че, това не спряло другите. Хората не искали да владеят целия свят. Не искали да препускат напред, до края на земята и живота си.

Вождът нареждал да се избият избягалите и продължавал напред.

-Врагове, врагове, врагове.... Никаква милост! - повтарял той всеки път, когато нареждал смъртта.

-Врагове, врагове, врагове.... Никаква милост! - повтарял той всеки миг.

-Врагове, врагове, врагове.... Никаква милост! - повтарял вождът, дори и на сън.

Повтарял и ставал все по-жесток, избивайки и непокорните и покорните. После яхвал коня и повеждал конницата си напред.

Напред, напред, напред! Все напред, докато целта се изпълни....

Един ден вождът се събудил късно. Слънцето вече било високо в небето, но никой не го бил събудил. В стана царяла мъртва тишина. Станът бил празен и само вятърът свирел сред смачканите треви. Всички си било тръгнали....

-Врагове, врагове, врагове.... Никаква милост! - промълвил вождът.

Погледнал степта пред себе си и видял в далечината шатрите на малко селце. Виждал дима от огньовете, пасящите коне и хората приличащи на мравки. Виждал децата, които играели на възрастни, гонейки се и крещейки със звънливи гласове.

-Врагове, врагове, врагове.... Никаква милост! - промълвил вождът.

После яхнал коня си, извадил меча и се втурнал напред....