Орачът

Един човек бил много беден. Имал само една малка нива и двете си ръце, но с много труд успявал да изхранва семейството си.

Нивата била малка, но под грижите на човека раждала повече отколкото всички съседни. Наблизо нямало вода, но човекът изкопал кладенец и напоявал не само своята, а и съседните ниви. Направил и път до нивата, за който всички съседи, му били благодарни.

Човекът имал само трудолюбие и упоритости ги предал на сина си. Надявал се един ден да му остави и нивата, кладенеца и пътя, но не така било писано.

Един ден по пътя, който водел до нивата минал Царя.

- Хубав път! - рекъл. - Хубав и удобен. Само че, е малко тесничък. Нито каляската, нито войската ми могат да минат по него. Заповядвам пътя да се включи към царските пътища. Да се разшири и поддържа, а всеки който го ползва, да плаща такса на царската хазна.

Човекът поискал да каже нещо, но Царят не го слушал.

- Не се безпокой! - рекъл. - Благодарен съм ти, че си построил моя път. Няма да ти искам такса, за да минаваш по него, но срещу това те задължавам да се грижиш за пътя.

След Царя, преминал съветникът му. Видял нивата и я харесал.

- Хубава нива! - рекъл. - Хубава и плодородна, а най-хубавото е, че е на място, което е принадлежало на дедите ми от векове.

Човекът поискал да протестира, но съветникът го прекъснал.

- Не се безпокой! - рекъл. - Няма да ти искам наем за годините, през които си ползвал нивата ми. Само че, отсега нататък ако искаш да обработваш нивата ми, ще ми даваш половината реколта.

На другият ден преминал и местният велможа. Похвалил пътя и нивата и се загледал в кладенеца.

- Хубав кладенец! - рекъл. - Само че, е изкопан без разрешение. Като представител на властта, не мога да допусна подобно своеволие и го конфискувам. Всеки, който иска да използва кладенеца, ще ми плаща такса. Не се притеснявай, човече! Оценявам, че си направил нещо хубаво и полезно. Затова ти разрешавам да си пълниш, по една стомна вода на ден, без да ти взимам такса.

Човекът нямало какво да направи. От скръб се разболял и скоро починал. Преди да затвори завинаги очи,  повикал сина си и му казал:

- Извинявай, сине, че не мога да ти оставя нищо. Исках да ти оставя нивата, а пътя и кладенеца направих за теб. Само че, друго е било писано. Затова не мога да ти оставя нищо. Единствената ми утеха е, че те научих да не жалиш труда си. Ще допълня това и с един съвет, който научих наскоро.

Каквото и да правиш през живота си, прави го далеч от очите на хората, защото в мига, в който някой с власт го пожелае, ще загубиш всичко.

Починал човекът, а синът му тръгнал по света, за да намери своето място. Спирал се на много места и с труд и постоянство правел хубави неща, но винаги се намирало някой с власт, който да ги пожелае и тогава ги губел.

Младият мъж не се отчайвал, опитвал отново и отново, без да жали себе си и труда си. Само че, след всеки път, когато загубел изграденото, тръгвал да търси друго място. По-далечно, по-непривлекателно и по-безлюдно.

Накрая пътят го отвел точно на място, каквото мислел, че търси. Намерил такова, което никой не искал и на дни път наоколо нямало хора.

Мястото било в сърцето на една голяма пустиня. Наоколо имало само пясък, а дъжд не бил падал от десет години.
Човекът се хванал на работа. Първо, изкопал дълбок кладенец. Направил си скромен, но удобен и красив дом, а след няколко години, успял да отгледа и добра реколта.

Вече имал всичко, от което се нуждаел и решил да остане там до края на дните си. Само път не направил, защото пътя е нужен, когато искаш да отидеш някъде, а той не искал да отива никъде.

Един ден обаче пред вратата му осъмнали трима странници. Бил непознат Цар с двамата си съветници. Отклонили се от кервана си и се загубили в пустинята. Лутали се два дни и били накрая на силите си.

Поканил ги човекът, нагостил ги и скоро те се съвзели. Огледали се наоколо и....

- Хубава къща! - рекъл Царят.

- Хубав кладенец! - рекъл единият съветник.

- А и градините си ги бива! - допълнил вторият съветник.

- О, да! - засмял се човекът. - Хубави са, но не струват и пукната пара пред тези на съседа.

- А къде живее този твой съсед? - светнали очите на Царят.

- Наблизо, само на ден път - посочил човекът. - Като тръгнете право към онези дюни по залез, а към обяд на другия ден, свиете в дясно, до вечерта ще сте там. Ще видите най-хубавия оазис в света, а съседът ще ви посрещне с радост. Ама чакайте! Защо скочихте? Допийте си чая, че не е учтиво. Вярно, че е най-обикновен и не може да се сравнява с този на съседа, но само това мога да ви предложа.

Само че, тримата вече били яхнали камилите си и препускали през пустинята.

Човекът дълго гледал след тях, а после се усмихнал и се заел с ежедневната си работа. Знаел, че тримата никога няма да се върнат тук, дори там където ги пратил, наистина да имало оазис. Знаел и защо никога няма да направи път или пътека наоколо.