Събуди се още преди първите слънчеви лъчи, да огреят върховете на планината. Облече се бързо и излезе на двора. Пое с пълни гърди утринния въздух и се усмихна доволно. После прескочи оградата и се втурна към езерото, което я чакаше.
Чакаше я всеки ден, нетърпеливо галейки с вълни брегът, където се появяваше. Чакаше я знаейки, че тя ще дойде.
Тя идваше запъхтяна, усмихваше се и присядаше на брега. Протягаше ръка, за да погали водата и след това застиваше в очакване. Чакаше приказката и тя не закъсняваше.
Всеки ден езерото започваше да разказва различна приказка. Различна, но винаги вълшебна и спираща дъха. Имаше приказки за принцеси, приказни замъци и рицарски турнири. Имаше приказки за добри и лоши магьосници, омагьосани замъци и страшни дракони. Имаше приказки за всичко.
Всеки ден, когато седнеше край езерото, новата приказка я чакаше. Нова приказка за новия ден.
Годините минаваха и тя растеше. В живота ѝ навлизаха нови неща и хора, но никога не пропускаше сутрешната приказка на брега на езерото.
Един ден обаче езерото остана безмълвно. Напразно чака да започне новата приказка. Нямаше приказка и на следващия ден.
-Хей! Искам си приказките!- извика тя и очите ѝ се напълниха със сълзи.
Не очакваше отговор и езерото мълчеше, но вятърът подгони няколко пожълтели листа и прошепна:
-Няма приказка.... Няма и да има повече....
-Но, защо?
-Защото ти чу вече всички приказки. Всички приказки за другите хора и места, които езерото помни. Сега остана само една....- чу гласът на езерото.
-Разкажи ми я! Моля те!
-Не мога.... Не трябва....
-Защо?
-Защото това е твоята приказка.... Ти ще я създадеш, такава каквато искаш. Ти ще живееш в нея и ще бъдеш щастлива или не. А някой ден, аз ще я разкажа на някой друг. Някой, който ще приседне до брега на езерото.
-Но, аз не зная как. Не зная къде и защо....
-Знаеш...- отвърна езерото.- Знаеш....
Слънцето се вдигаше все по-високо и високо, но тя не го забелязваше. Остана дълго замислена, търсейки нещо дълбоко в себе си. После се изправи, усмихна се и пристъпи напред.
Първата стъпка беше неуверена. Страхуваше се. Страхуваше се, че е сбъркала посоката и пътя. Последва втора стъпка, трета....
Страхът изчезна и стъпките станаха уверени, а после се затича. Тичаше напред с надежда и нетърпение.
Беше в своята приказка.... Единствената и истинската....
Ръката се спусна и с отработено завъртане на китката пусна плоското камъче. То се понесе ниско над водата, после докосна водната повърхност, отскочи и продължи полета си с поредица подскоци.
-Едно, две, три...., десет, единадесет....
-Не! Бяха десет и нито едно повече.
-Няма значение! Ти направи само три.
Повърхността още дълго потрепваше от бягащите вълнички, носещи се към бреговете. После езерото застина неподвижно и отрази в огледалото си белите облаци бягащи по небето.
-Искаш ли да опитаме отново?
-Добре, но няма да се състезавам.
Камъчетата полетяха заедно и заподскачаха успоредно. Всяко от тях искаше победата, напук на обявеното.
-Едно, две, три...., десет, единадесет....
-Хей! Какво е това?
По водата успоредно със двете дири се появи още една.
-Едно, две, три...., десет, единадесет, дванадесет....
Вятърът се появи внезапно. Изглади вълните от повърхността на езерото и изчезна, както се беше появил.
-Искате ли да ви разкажа една приказка?- чу се глас от езерото.- Една неписана приказка, която помня само аз. Гледайте стъпките.... Стъпките във водата.... Едно, две, три....
Няма коментари:
Публикуване на коментар