Родолюбие

Преди няколко дни писах за това, какво мисля за носталгията. В един от коментарите, slavuncho предположи, че сигурно и след 1878 година е имало носталгия по времето преди това. Тогава си спомних една историческа случка, която когато прочетох ме шокира. Случката не описва носталгията по времето преди 1878 година, но е интересна от друга гледна точка.
Първо за случката: Годината е 1887. Времената са бурни и изпълнени с жестокост. Княз Батенберг се е оттеглил от престола, а властта е в ръцете на назначеното Регентство, водеща фигура, в което е Стефан Стамболов. Великите сили, не могат да се спазарят, кой да бъде следващият владетел на младата държава. Отношенията с Русия са прекъснати и се очаква окупация от нейна страна, а в страната следват бунт след бунт.
В този момент един бивш български политик, живеещ в Цариград представя пред великият везир писмено искане. Невярващият на очите си турски пръв министър, иска пояснение, какво точно се иска от Турция. Отговорът е:
-Окупация на Източна Румелия от турски войски.
Политикът е Драган Цанков, а случката е описана от Симеон Радев в „Строители на съвременна България”, том втори, в краят на главата „Бунтовете в Русчук”. В изданието от 1990 година, стр.611.
Това не е учудващо. Призиви за окупация на България от други страни, са изказвани и друг път в историята ни. Ако някой си беше направил труда да попита, хората извършили тези постъпки за причината, отговорът щеше да бъде: „В интерес на националните интереси!”. Както виждате постъпката не е възмутителна, а достойна за „възхищение”. Извършена е от истински „родолюбци”.
Дали аз не разбирам, или това е по-скоро типичен случай за използване на общоприети ценности за лични цели?

Другата случка, за която се сетих е от миналото лято. При едно пътуване спряхме в едно село и любезни домакини ни поканиха на кафе в новата си къща. Имаха с какво да се похвалят. Всичко в нея беше направено с много вкус и пари, а във вътрешното дворче оградено от висока каменна ограда имаше дори изкуствено езерце с рибки. Хвалеха се хората без да спират. Всички материали бяха възможно най-добрите, които можеха да се купят някъде по широкия свят. Само земята под къщата беше нашенска, но и тя беше покрита с холандски чимове. Каква беше изненадата ни, когато видяхме в задният двор, че почти цялата стена на къщата беше покрита с българското знаме. Предполагам, че размерите бяха около 8х3 метра. Казаха ни, че било правено в Италия по специална поръчка от плат устойчив на времето. това знаме си имало история. Преди две години, съседната къща била купена от германски гражданин. Постегнал я човекът, а във вътрешният си двор сложил и едно тяхно знаменце. Сигурно му напомняло за страната му. Това амбицирало нашите домакини в рамките на месец, върху фасадата на новата къща цъфнало и нашето знаме. Сигурно и до днес си седят едно срещу друго. От улицата не се виждат и сигурно му се любува само съседът напук, на когото е поставено.
Дали и тази постъпка е от родолюбие? Или просто е една демонстрация ?

Сещам се и за нещо друго. За предаванията по една телевизия, които внушават, че родолюбието изисква да мразиш. Да мразиш хората с друг произход. Да мразиш хората с пари и тези, които живеят в мизерия. Да мразиш хората, които са различни и тези, които имат собствено мнение.
Дали пък това не е родолюбието?


Излиза, че родолюбието е доста разтегливо понятие. След годините, когато то се считаше за грях и ни се натрапваше интернационализмът, сведен до любов към една страна, днес отиваме в другата крайност.
Обичта към България е чувствителна струна в душите ни. Колкото и да говорим, за недостатъците на страната и народът ни, повечето от нас обичат искрено България.
За съжаление тази тънка струна ,често пъти се използва за недостойни цели. Всяка всяко начинание подсилено с „вълшебните” думи получава масова подкрепа. Дори не се замисляме, дали това не е поредният халостен патрон, а я подкрепяме автоматично. Често пъти и аз съм скачал без да се замисля с главата напред.
Как може да остана по-назад от другите. Аз да не съм по-малко патриот? Само, че такива реакции, по-скоро приличат на поведението на Алековият герой в банята, отколкото на истинско родолюбие и патриотизъм. Биенето по гърдите и гръмките викове, почти винаги, обаче не са нищо друго освен опит са изтъкване на викащият. Защо ли след като толкова пъти сме били подвеждани, номерът още минава.

Опитвам се да си направя оценка според горните примери. Сигурно няма да ми е приятно да призова друга държава да оправя нашите бакии. Биенето по гърдите, също не ми е присъщо, а пък колкото и да се опитвам да намразя някого, не успявам.

Дали тогава мога да се нарека родолюбец?
А Вие?