Единак

Нощта е настъпила преди един час. Час на спокойствие и тишина, нарушавана само от шума на вятъра в короните на дърветата.
Тишината бавно започва да отстъпва на странни, приглушени звуци. Някой се събужда сега. Нощта е неговата стихия и неговата закрила. В тъмното се случват неща, за които никой никога няма да разкаже.
До корените на едно дърво, проблясват за миг две очи. Една тъмна сянка безшумно, се изправя и застива отново. Слухът и зрението са напрегнати до край, но не улавят заплаха и едрата глава се привежда към земята.
Прави една обиколка, около дървото и поема по някакъв невидим маршрут. Движи се плавно, като призрак и избягва осветените от лунната светлина пътеки. Често спира и дълго души земята. Търси нещо загубено, но не го намира. Вятърът донася хиляди миризми и звуци, но сред тях не са единствените, които търси.
Спира се на брегът на една река, оглежда блестящите води и бавно утолява жаждата си.
Продължава нататък, но в миг се заковава на място. Някаква невидима бариера го задържа в един огромен кръг. Кръг, който с всеки ден става по-голям. С всяка обиколка отива все по-далеч и търси. Улавя хиляди миризми и звуци, но тази, която търси я няма.
Тази нощ не продължава напред. Тръгва към центърът,около който обикаля всяка нощ. Стъпките са бавни и предпазливи. Спомените не са избледнели. Стъпка по стъпка се приближава. Вече го вижда.
Хълмът.
Надвесен над селото, което спи дълбоко. Огрян от лунна светлина.
Спира за миг и си спомня, една нощ преди година. Бяха на хълма.
Привлече ги, като магнит и се спряха чак на билото. Луната светеше и ги примамваше. Викаше ги и те и отговориха. Насочили глави към нея отвърнаха със своята песен. Не можеха да спрат, това беше по-силно от тях. Не виждаха и не чуваха нищо.
Тогава небето се отвори и загърмя. Странно, но не заваля. Беше страшно. Побягна и не спря до съмване. Понякога обръщаше глава назад, но другите ги нямаше. Не ги намери и на следващият ден. Нито пък след това. Цяла година, нощ след нощ, обикаляше и ги търсеше. Вятърът донасяше хиляди миризми и звуци, но тези които търсеше ги нямаше.
Днес тръгна към хълма. Бавно и внимателно, стъпка след стъпка. Луната изгря и му се стори, че на хълма има някой. Не се поколеба. Това беше по-силно от него. Изкачи хълма, вдигна глава и запя. Песента му се извиси в небето и за момент му се стори, че някъде там в далечината, някой му отговори.
Тогава нещо проблесна в тъмното и дори, не успя да чуе гърмежа.

Аз го чух. Сепнах се и се огледах. Димът се стелеше над масите, а в ъгълът един дебеланко се правеше на мъж. Размахваше пистолетът и отръскваше посипалата се върху него мазилка от тавана. Певицата забравила, че пее, му се усмихваше кокетно. Другите залисани да говорят със себе си, не забелязваха нищо.
От стените ме гледаха глави на глигани и сърни, а огромни рога висяха закачени над камината. Срещу мен на стената е изпъната огромна вълча кожа. Главата сочи към тавана и ми се струва, че виждам блясък в стъклените очи и чувам далечен вой.

Излизам навън на въздух. Тук съм само тази вечер и обстановката ми е непозната. Улицата ме примамва с единствената лампа светеща в края и. Тръгвам към нея и се озовавам извън селото. Виждам хълмът надвесен над него, огрян от лунна светлина. На билото се откроява тъмна сянка, вдигнала глава към небето и дочувам една тъжна песен.
Примигвам с очи и всичко изчезва. Само в гърлото ми е заседнала някаква буца.
Бавно тръгвам към билото. Искам да се убедя, че това преди малко беше само видение. На всяка крачка се спъвам, но продължавам. Нещо по-силно от мен ме води.


-