Страната на цифрите

Малката Ема се събуди с усмивка. Вчера по новините, в прогнозата за времето казаха, че ще вали сняг. Отдавна чакаше този ден. Тази година снегът закъсняваше, а така и се искаше да направи снежен човек. От седмица си го представяше. Голям, бял и важен, изправил се гордо насред двора.
Днес дори не погледна през прозореца, облече са бързо и забравила за закуската, излетя през входната врата. За миг застина от гледката. Затвори очи, после ги отвори и пак ги затвори. Ощипа се силно, после пак, но гледката не се промени. Вместо в техния малък двор, се беше оказала в красива градина. Алеите се виеха между лехи с чудни цветя.
Нямаше сняг. Беше прекрасен слънчев ден. Точно срещу нея изправено на задните си лапи вървеше Жълтото коте. Ема го познаваше, защото често идваше в техния двор, но досега не знаеше, че може такива неща.
Котето, дори не я забелязваше. Вървеше по алеята и броеше:
-Едно, две, три, четири... Стоп! Отново грешка, но ще започна отначало. Едно, две, три....
-Здравей!- прекъсна го Ема.- Какво правиш?
-Не може така! Омръзна ми винаги някой да разваля нещата!- чу се дрезгав глас от съседната алея. -Трябва да започна отначало. Едно, две, три...
От алеята се показа Бялото куче, нахлупило сламена шапка.
-Извинете!- извини се Ема, както възпитано момиче.- Извинете, не исках да ви прекъсвам, но ми се вижда малко странно това място. Исках само да питам, какво правите.
-Отново ме прекъсна!- изръмжа Бялото Куче. -Не виждаш ли сама, какво правим? Броим.
-Но, какво броите?
-Няма значение.- отговори Жълтото коте. –Важното е да броим. Такава е играта.
-Игра ли? Много обича игрите. Може ли и аз да играя? Може ли? Моля!
-Ами...- замисли се Жълтото коте. –Защо пък не. Играта е за всички, въпреки че страничните хора винаги я развалят. Не спазват правилата, а една игра без правила, не е игра. Мини на съседната алея и започни да броиш.
-Какво да броя?- попита Ема.
-Няма значение.- отговори Жълтото Коте. -Важно е да броиш. Може да броиш цветята, листата на дърветата, или камъчетата. Може да броиш и облаците. Можеш ли да броиш?
-Да, разбира се! Учиха ни в училище. Много неща ни учат там. Например, ако аз имам пет ябълки и дам една на теб, колко ще ми останат?
-Неееее....- хвана се за главата Бялото Куче.- Това е счетоводство. Възрастните си играят на счетоводство. Аз на тебе, ти на мене. Счетоводството разваля играта.
-Ами, добре....- съгласи се Ема. - А когато преброя всичко, как ще го запомня? Може ли да го запиша на пясъка, хей там. После ще събера всичко и ще зная резултата.
-Неееее....-възропта Жълтото Коте. –Това е математика. Възрастните си играят на математика. Искат да знаят всичко и всичко да е под контрол. Затова записват, събират, умножават и делят. Така не се играе.
-Ами...-смути се Ема.-Аз не съм възрастна, но май развалям всичко. Съжалявам, но май не ставам за тази игра.
-Глупости! Просто отиди на алеята и започни да броиш. Ще видиш, че е лесно. Само трябва да започнеш и да не забравяш, че си дете.
-Ще опитам. -усмихна се Ема.- Това, че съм дете, не го забравям никога.
След това отиде на алеята и започна да брои, но в този миг погледна часовника си и видя, че е време за обяд.
-Съжалявам, но трябва да тръгвам. Чакат ме в къщи и сигурно се притесняват за мен.
-Знаех си, че ще развали играта. –намръщи се Бялото Куче.-Винаги така става.
-Не го направи нарочно.- опита се да го успокои Жълтото коте.- Ще свикне, нали е дете. Само и трябва малко време да си припомни това.
-Ще свикна! Обещавам!- тържествено каза Ема.- Това значи ли, че мога пак да дойда тук и да си играем?
-Ще те чакаме с удоволствие!- усмихна се Котето.
-Ще те чакаме. - промърмори с нежелание и Кучето.
-А как да дойда тук отново?- попита Ема.- Не зная как попаднах, нито как да се върна обратно.
-И това ли не знаеш?- засмя се Кучето.- Казах аз, че не е никакво дете. Когато трябва да отидеш някъде, просто тръгваш. Няма значение посоката. Ако наистина желаеш да отидеш някъде, винаги стигаш. Само възрастните се губят, защото са забравили.
-Това го зная!- засмя се Ема. –Дори не е нужно да затваряш очи. Просто тръгваш.
След това се втурна към къщата, помаха от вратата за довиждане и прекрачи прага....
Озова се в тяхната градина. Снегът беше затрупал всичко. Погледа небето и видя снежинките.
-Едно, две, три, четири....
-Може ли и аз да играя?- обади се Жълтото коте. –Виждам, че вече си се научила.
-Може, но първо трябва да направя снежния човек– засмя се Ема.-Ти също ще помагаш. Застани там и стой неподвижно. Трябва ми модел.
-Ами аз не приличам на снежен човек- засуети се Котето.
-Глупчо! – засмя се отново Ема.-Ами това е игра. На възрастните им трябва истински модел. Ние децата просто играем. Знаем как и играем.

.