Танцът на снежинките

Още преди първите слънчеви лъчи да докоснат върховете на планината, северният вятър се втурна по пустите улици на града. Премете улиците, засвири в комините, а след това се завъртя около старата круша на двора. Едно листо, незнайно как останало на клоните, потрепери от студения му дъх.

-Здравей!- поздрави вятърът.- Красиво си, но си само. Ще танцуваш ли с мен?
Листото се сви уплашено, но вятърът не се отказа. Откъсна го и го понесе нагоре и нагоре към тъмното небе. Завъртя го във вихрен танц и го понесе над града. Над къщи и улици, над подранили забързани хора, вдигнали яките на палтата си. Бяха само двамата във вихъра на танца и листото забрави страха си.
Когато първите лъчи на слънцето огряха небето, вятърът внезапно забрави за листото. Пуста го от прегръдките си и се втурна към слънцето.
-Искаш ли да танцуваш с мен?
Слънцето се намръщи, скри се зад облаците, в които вятърът се блъсна безпомощно. Това не бяха пухкавите бели облачета, които се разпиляваха, още щом го видеха. Това не бяха и дъждовните черни облаци, които вятърът събираше и подгонваше пред себе си, като стадо овчици.
Тези бяха сиви и тежки, като напълнени с олово. Носеха се неотклонно по своя път и вятърът се уплаши. Отдръпна се, изфуча , а след това се спусна ниско и помете улиците, и подгони хората.
Хората не искаха да танцуват с вятъра. Настръхнаха и се разбягаха, затръшвайки вратите на сградите.
Вятърът остана отново сам. Не обичаше самотата, но всички бягаха от него. Тогава от тежките сиви облаци се спуснаха снежинките. В началото една, след нея друга, докато небето побеля от тях.
-Искаш ли да танцуваме?- попитаха снежинките вятъра.
-Ами...- обърка се за миг той.- Вие сте толкова много. Но искам, разбира се!
И вятърът събрал сили, понесе снежинките в бърз танц. Въртеше ги, въртеше ги с часове и не спираше, но те искаха още. Не се уморяваха.
-Нека танцуваме!- казваше едната.
-Нека танцуваме! –обаждаше се друга, зад гърба на вятъра.
Вятърът така и не разбираше, че на мястото на едни се появяваха други снежинки, а уморените покриваха с дебел кожух земята. Въртеше се, във вихъра на танца, докато силите го напуснаха. Спусна се надолу уморен, а после притихна.
Снежинките не спираха. Все нови и нови се спускаха от облаците и танцуваха, танцуваха, танцуваха.
Нощта се спусна бързо и луната любопитно надникна зад облаците.
-Искаш ли да танцуваш с нас?- попитаха я снежинките, но Луната срамежливо се скри зад облаците.
Тогава снежинките се спуснаха над града, но смълчаните улици и къщи, не можеха да танцуват. Хората пък спяха на топло, забравили грижи и неволи и танцуваха с мечтите си.
Останали сами, снежинките не спряха да танцуват цяла нощ. Какво от това, че бяха сами. Какво от това, че всички бягаха от студената им красота. Те танцуваха за себе си и заради танца.
На сутринта, градът беше побелял, затрупан от тях, но отново никой не се сети за танц. Хората облечени дебело, гонеха своите задачи. Проклинаха непочистените от снега улици и бързаха да се скрият пак на топло.
Само понякога, когато намираха време да спрат за малко и да се огледат, усмивка озаряваше лицата им. За миг се пренасяха в друг свят, където бяха още деца и танцуваха със снежинките. Танцуваха, танцуваха, танцуваха...
-Искате ли да танцуваме с тях? Само за миг, нека бъдем пак деца, забравили грижите. Само за миг...

.