Горски дух

Имало някога, преди много години една гора. Тогава хората още ги нямало. Нямало градове, пътища и безкрайни гори и полета се простирали на воля.

Гората се простирала от хоризонт до хоризонт и никой не знаел къде започва и завършва. В нея животът всеки ден се раждал и умирал. Непознати днес растения и животни живеели по неписани закони, които никой не нарушавал. Законите били жестоки. Силният изяждал слабия, но от смъртта се раждал нов живот.
Често природните стихии се стоварвали от небето. Стихийни пожари горели с месеци и години, а след това дъждове превръщали изгорената земя в черно блато. От недрата на младата планета тъмни сили, огъвали и напуквали земната кора. Огън, дим и мирис на сяра изригвали през пукнатините и носели страх и смърт.
Животът в гората, обаче бил по-силен. Възраждал се отново и отново. Отстъпвал, променял се, но винаги се връщал. По-силен и по-жизнен. Нищо не можело да го спре и пречупи, защото имал своя пазител.
Гората имала своя дух-пазител. Той бил всесилен и неуморим. Грижел се за всичко живо и неживо в своите територии. Поддържал реда, лекувал и създавал нов живот на мястото на унищожения.
Всички го уважавали и му се подчинявали. Дори природните стихии, често смутени, отстъпвали и утихвали. Колкото по-жизнена и голяма ставала гората, толкова по силен, ставал и духът и. Животът и силите му били свързани с гората и ако тя загинела някой ден, щял да загине и той.
Така минавали векове, а гората и духът и ставали все по-силни. Всеки ден нов живот се раждал там и когато един ден се появил човека, никой не му обърнал внимание. Бил поредната частица живот, малка брънка от безкрайната верига. Безпомощна и слаба брънка, попаднала на място, където законите били безмилостни и жестоки.
Хората все пак успели да оцелеят. Горският дух им помогнал, както помагал на всички, а хората се нуждаели от много помощ. Станало му симпатично това същество, което било крехко и безпомощно, но затова пък имало неподозирана жажда за живот.
Хората не можели да се мерят с другите зверове с мускули и развили мозъка си. Не издържали на студ, затова открили дрехите и започнали да използват огъня. Всеки ден откривали и нови и нови неща. Уменията им нараствали и вече не били беззащитни.
Горският дух им се радвал, но скоро забелязал, че заедно с уменията им, нараствал и апетита им. Ако преди им била нужна една кожа, след година искали две и не взимали кожите от мъртви животни, а ги убивали сами. Ако преди им били достатъчни сухите съчки за огъня, след година вече започнали да секат цели дървета.
Ако преди им стигало дивото жито по горските поляни, след година изсичали и изкоренявали все по големи участъци от гората и ги засявали за свои нужди.
Горският дух се видял в чудо. Можел да спира природните стихии и пред него треперели и най-страшните зверове, но хората не се страхували от него. Разбрали, че силата му е да създава живот, а не да го отнема. Не можел да нарани живо същество.
Отдръпнал се горския дух, далеч местата, където живеели хората. Опитал се да ги забрави, но ден след ден те навлизали все по-навътре в гората.
Дошъл денят, когато цялата гора била на хората. Вече не била огромната стара гора, простираща се от хоризонт до хоризонт. Била разпокъсана на малки парчета, които намалявали не с дни, а с часове. В тези малки кътчета, хората дълго търсили горския дух. Знаели, че докато той съществува, никога няма да бъдат пълни господари на гората. Само, че не го открили никъде. Виждали следите му, виждали как възражда живота всеки миг, но него го нямало.
Станал невидим, но бил там. Докато гората била жива, щял да живее и той. Горските обитатели още го виждат. Не се крие от тях и винаги им идва на помощ. Невидим е само за хората. Може би, днес съжалява, че в онези далечни времена се е погрижил да оцелеят.
Понякога все още, се случва някой човек да види горския дух, но само ако е влязъл в гората с отворени за красотата очи. Само ако в сърцето си, не носи лакомията на своя вид.
Вие, виждали ли сте горския дух? Аз не съм, но се надявам, че някой ден ще го видя. Поне се надявам.

.