Цветята и вечността

Живеел в древни времена един мъдрец. Хората го почитали и владетели и обикновени хора, се стичали всеки ден при него за съвет и помощ. Имал и много ученици. Не криел знанията си и ги споделял с тези, които искали. Много хора пращали децата си при него, а учениците му създавали свои школи и разнасяли наученото по целия свят.

Цял ден бил сред хората, а вечер се оттеглял в малката си градинка и залезът, го заварвал сред любимите му цветя. Поливал ги, почиствал ги от плевели и изсъхнали листа, но повечето време прекарвал в мълчаливо съзерцаване на красотата им.
В тези часове околния свят не съществувал за него. Не допускал никого в градинката си и никой не смеел да наруши покоя му.
Знаейки за любовта му към градинката и цветята, благодарни хора често му пращали подаръци във формата на цветя. Подарява ли му прекрасни картини на цветя, цветя изработени от злато и скъпоценни камъни, цветя от цветен мрамор.
Мъдрецът приемал подаръците за да не обиди хората, но всички без да погледне повече, затварял в една малка тъмна стая, а след това отивал в градинката при своите любими цветя.
Един ден учениците го попитали:
-Учителю, защо не се радваш на прекрасните подаръци? Те са прекрасни и вечни. Живите цветя не могат да се сравнят по красота в нарисуваните или изваяните от мрамор. Не могат да се сравнят по стойност със златните, не могат да се сравнят и по дълговечност с тези които ти подаряват. Какво имат повече тези в градината ти?
- Живот и вечност.- отговорил кратко мъдреца.
-За живота разбираме. И ароматът на твоите цветя е несравним, но те не са вечни. Загиват лесно и са крехки. Може да ги убие всичко. Вятърът и сушата, студът и жегата. Ако не са твоите грижи, само след месец ще са загинали.
-Вечността не се измерва с живота и смъртта.- отговорил мъдрецът, но учениците поклатили недоверчиво глави.
Минали няколко месеца и черни облаци надвиснали над мястото където живеели. От север нахлули вражи орди. Унищожавали всичко по пътя си и не знаели милост. Стигнали и до школата. Убили учителя, а учениците отвлекли в робство. Разрушили сградите и разграбили всичко. Изгорили картините и книгите. Претопили златните подаръци, а каменните счупили. Накрая стъпкали и изкоренили и градинката, а след това продължили по пътя си.
Минали години, но никой повече не се заселил на това място. Близката пустиня, настъпила и покрила всичко с пясък. Слънцето безмилостно изгорило и последната частица живот и само звуците на пустинния вятър, нарушавали покоя на мястото.
Хората забравили за мястото за векове. Един ден пътници, загубени в пустинята стигнали на мястото. Нямали и капка вода и били уморени и отчаяни. Последната капка надежда ги била напуснала, но тогава се случило чудо. В пустинята завалял дъжд. Случвало се веднъж на сто години .
Пътниците събрали всяка капка, която могли, а когато дъждът спрял видели друго чудо. Дъждът оголил основите на стари сгради. По камъните още личали следите от огъня. Сред тях от пясъка се показали хиляди мраморни къса от каменни цветя, но не това било чудото.
Сред каменните късове, от пясъка се показвали красиви и ярки цветове. Цветята се били събудили отново за живот. Били вечни, както живота. Може би не били същите, от градинката на стария учител. Може би, но кой ли знае всичко. Важното е, че били там. Победили всичко, дори времето.