Грозното пате

Излюпи се с заедно с другите патета. Нито подрани, нито закъсня. Едно обикновено малко и сладко пате. Веднага се нареди в редичката сред другите патета, следващи майка си. Не беше първо в редицата, но не беше и последно. Нареди се в средата, но за негова изненада, другите патета го изблъскаха.
После с важна клатушкаща се походка, редицата потегли. Майка им се надуваше и крякаше, за да видят всички чудесното и потомство, а патетата се препъваха тромаво след нея. С широко отворени очи и човки, попиваха чудесата на света около тях.
Малкото пате така и не разбра, защо го изблъскаха. Последва колоната от разстояние, но уплашено от една кокошка се втурна паникьосано, за да потърси закрила в колоната.
Отново го посрещнаха враждебно, но този път то не отстъпи, а с настръхнала перушина, реши да се бори.
Майка му, стресната от шума, се обърна. Ококори очи и замръзна.
-Боже, какъв грозник! Това не може да е мое пате. Моите са сладки и красиви.
-Сладки и красиви! Красиви и сладки!- изкрякаха патетата.- Махай се, грознико!
-Мдааа.... Грозничък е, но бройката е точна.- пристъпи важно Патокът.- За миг се усъмних, че е мой потомък, но след това се сетих, че се е метнал на майка ти. И тя е възгрозничка. Дано поне, не е копирало и нрава и.
-Глупак!- кресна Патицата.- Майка ми не е нито грозна, нито пък някой е имал забележки към характера и. По вероятно е да се е метнал на някой от твоя род. Дори се сещам на кого.
-Еееее.... Хайде сега и ти. Няма да се караме за това. Патето е наше и хубаво или грозно, сме отговорни за него. Не можем да го хвърлим на улицата. Дано поне има малко ум, че с тази външност, ще му е тежко.
-Четох преди време една приказка. – намеси се Кучето.- В нея се разказваше, как грозното пате, накрая се превръща в красив лебед.
-Че, какво им е красиво на лебедите?- засмя се Патокът.- Ако бяха толкова красиви, хората нямаше да гледат в дворовете си нас, а тях. Огромни и тромави чудовища. При това с пълна липса на вкус. Бялото от сто години е демоде.
-Приказки, приказки, приказки.- измърка Котаракът, излегнал се на припек на покрива.- Досега не съм видял, пате да се превръща в лебед. Все едно, аз да се превърна в грозно куче. Ужас!
Кучето го изгледа зловещо, залая и заподскача в напразни опити да стигне Котарака, но накрая се отказа и се свря в колибата си.
Патицата се наду отново, подреди патетата в колона и ги поведе съм реката. Накрая се навело глава се клатеше и Грозното пате.
Така започна животът му. От първия ден, разбра, че е грозно и никой не го иска.
Другите патета страняха от него. Никога не го включваха в игрите си и често дружно се нахвърляха върху него, с надежда да го прогонят завинаги.
Родителите му го търпяха, но се срамуваха от него. Държаха се хладно и на разстояние и го оставяха, само да се справя с всичко.
Патето се опитваше да се бори. Искаше да е част от тях и даваше всичко от себе си. Търпеше всичко, без да се оплаква и винаги се опитваше да помогне. Стараеше се да научи всичко и да не създава никога проблеми, но все едно се блъскаше в стена.
Един ден, не тръгна с другите патета към реката. Остана в двора, вперило поглед в краката си.
-Какво толкова си се замислило?- изръмжа Кучето. – С този вид, ще уплашиш кокошките и ще спрат да снасят. Хе-хе-хе.
-Искам да умра!- вдигна глава Патето. –Никой не ме иска и така ще се отърват от мен.
-Защо не се удавиш?- мързеливо се обади Котаракът от покрива.
-Не мога.- отговори Патето.- Опитах, но не става. Аз съм най-добрия плувец на нашата река.
-Ами тогава скочи от високо. Ако имаш късмет, ще се осакатиш жестоко и няма да се мъчиш много.- даде му съвет Кучето, представяйки си, как Котаракът се стоварва от покрива.
-Не мога.- почти се разплака Патето.- Опитах, но вместо да падна полетях.
-Можеш вече да летиш? Другите патета, ще се учат още месеци. Можеш и да плуваш по-добре от всички. Какво повече ти трябва? За какво ти е да умираш?
-Грозно съм! – заплака Патето.- Никой не ме иска и преча на всички.
-Че, защо са ти другите? – почеса се по главата Кучето.- Те не струват колкото теб. Какво като си грозно? Виж Котаракът и той не е красавец, но си живее живота.
-Благодаря! – усмихна се през сълзи Патето.- Благодаря, но още искам да умра. Тежко е да си сам и никой да не те иска.
-Не само си грозно, но си и глупаво!- намеси се Котаракът.- Че, като не те искат тук, защо не отидеш другаде. Светът е голям и не свършва с този двор. Потърси приятели другаде. Някъде там те чакат. Не се интересуват дали си грозно или красиво. Не се интересуват и дали си най-добрия или най-лошия плувец. Приятелите не се интересуват от тези неща. Не гледай така! Махай с криле и отлитай. За да имаш приятели трябва да ги потърсиш. Отлитай и да не съм те видял повече тук!
Патето се усмихна, затича се, разпери криле и полетя. Вдигна се високо, направи един кръг над двора, а после отлетя към хоризонта. Там някъде бяха приятелите и щеше да ги намери.
-Отлетя и няма да се върне.- проследи го с поглед Котаракът.- Де да можех и аз така, да полетя към нови интересни места, където ще намеря приятели.
-Можеш да го направиш и без да летиш.- каза Кучето.- По-бавно е, но можеш. Аз съм го правило, не веднъж и дваж. Тръгвам по пътя и откривам нови места, но винаги се връщам. Тук е моето място.
-Че, защо ти е да се връщаш?- попита Котаракът.
-Ами...- изчерви се Кучето.- Липсва ми това място. Липсваш ми и ти.... Приятелю!

.