Еднорог

-Сигурна ли си, че ще дойде тази вечер?
-Тихо! Ще дойде, разбира се! Винаги, когато нощта е лунна, идва. Луната го привлича, а на мен не дава да спя.
-Сигурно е така. Луната носи вълшебство и тайнство, но вече цял час чакаме, а го няма.
-Ако ти е омръзнало, върви да спиш. Не съм те карала, да идваш тук тази нощ.
-Аз просто питам, за да не го уплашим. Не всяка нощ, чакам Еднорог с най-красивата Принцеса на света. Виж луната! Сякаш е нарисувана там горе. Виж звездите, хиляди са, като щурците в тревата. Чуваш ли ги, Принцесо? В такава нощ и аз не бих могъл да заспя.
-Тихо!!! Той чува всеки звук в нощта и можеш да го уплашиш.
-Да го уплаша ли? Аз? Дори не нося меча си, а разказват, че еднорозите са силни и могат да бъдат опасни.
-Глупости! Той не е опасен. Силен е, горд е, смел и красив е, но е нежен, като дете. Никога не би наранил някого. А погледът му! Когато ме погледне потъвам в него, като в море. Ще го видиш и ти. Ще дойде съвсем наблизо. Прилича ми на някого. Всъщност прилича на теб. Понякога тропа с копито и се прави на сърдит. Само, че това е като сърденето на малко дете. Едно добра дума и е готов да направи всичко за мен.
-Хм.... Не мисля, че приличам на малко дете! Още по-малко приличам, на някакъв див кон.
-Не е кон, а Еднорог и приличаш, Принце. Дори сега, когато си се намръщил и се правиш на сърдит, зная че усмивката ти е на върха на устните. Не можеш да я скриеш, защото искри в очите ти и само чака повод, за да се появи. Затова те харесвам, Принце!
- Харесваш? Само ме харесваш? Аз мислех, че между нас има нещо повече.
- Може би да, или пък не, Принце. Само, че тази нощ, няма да говорим за това. Дойде тук, за да видиш Еднорога. Сега тихо, защото можеш да го уплашиш.
-Ами да го уплаша! Щом е толкова префинен, нека го уплаша. Всъщност, дойдох тук не заради Еднорога, а за да съм с теб, Принцесо.
-Тихо! Зная, но сега нека просто замълчим и да го чакаме. Докато го чакаме, можем да помечтаем. Можем и да преброим звездите и да слушаме песента на щурците. Не е ли вълшебна?
-Вълшебна е. А ти виждаш ли тази звезда?
-Коя звезда? Те са много.
- Ето тази там! Ела до мен. Така, сега погледни нагоре, точно там където сочи пръста ми. Виждаш ли я?
-Не съм сигурна. Там има толкова много звезди, а пръста ти трепери.
-Ела по-близо. Така е добре. Сега се облегни на мен и погледни нагоре. Виждаш ли звездата?
-Мисля, че да. Всъщност има ли значение, точно една звезда? Всички са красиви.
-Красиви, като очите ти, Принцесо!
-Тихо! Забравяме защо сме тук. Можем да го пропуснем, или уплашим.
- Не вярвам, че ще дойде тази нощ. Вече минава полунощ, а него го няма. Винаги ли идва?
- Винаги. Или почти.... Понякога не го виждам, но е възможно да съм пропуснала мига. Появява се на хълма и после тръгва по лунната пътека. Идва право насам, бавно и тихо. Дори щурците не спират песента си, когато минава. После застава хей там и ме поглежда, а в погледа му има някакво игриво пламъче. Също, както в твоя поглед, когато ме каниш на танц. Понякога идва по-близо и позволява да докосна гривата му. Погалвам я, а той уж не иска. Пръхти и тръска глава, но не бяга.
-Ами рогът? Истински ли е? Такъв, какъвто го рисуват по старите гравюри?
-Истински е. Само,че никога не ми позволява да го докосна. Протегна ли ръка, изчезва. Не си тръгва, просто изчезва.
-Дали ще позволи и на мен, да го докосна по гривата? Теб сигурно те познава, а аз съм просто един непознат.
-Не зная. Когато дойде, ще разбереш. Мисля, че ще усети, че не можеш да нараниш никого. Те усещат тези неща. Не зная как, но знаят на кого могат да се доверят. Сега да замълчим и да чакаме.
- Удобно ли ти е така?
- Приятно е, но се страхувам, че ще заспя на гърдите ти.
-Не се страхувай, Принцесо. Аз ще бдя и ако дойде, ще те събудя. Ако дойде... Ако ли пък, не дойде утре отново ще има Луна. Можем да дойдем отново тук и да чакаме.
-Ще го чакаме. И утре, и вдругиден.... Има толкова лунни нощи пред нас.
-И утре, и вдругиден. Казват, че хората рядко виждат Еднорог. Понякога е нужно да чакаш цял живот. Аз бих чакал. Тук и с теб. Имаме цял живот пред себе си.
-Да! Цял живот!