Евтаназията - за или против

Миналата седмица парламентарната комисия по здравеопазване, отхвърли почти единодушно проекта на Любен Корнезов за закон за евтаназията.
Ако не друго, проекта породи редица спорове и в комисията, и в медийното пространство. Не харесвам политическата партия, която представлява Любен Корнезов, но е хубаво, че поне са породи дебат по темата. За съжаление, обществото ни не е готово за този дебат. Някои от публикациите и изказванията по темата, още веднъж доказаха това. Думата така и не беше дадена на хората, които темата засяга.
Спомням си, как баба ми беше изписана шест месеца, преди да почине. Рак на стомаха и диагноза- безнадежден случай. Здравеопазването си изми ръцете с ограничените дози морфин и сигурно е спестило доста средства. Тежестта и мъката остана за нея и близките и.
Шест месеца, които бяха ад, не само за баба ми, а и за майка ми. Бях дете и ме държаха на страна, но нямаше как да не усетя мъката и болката.
Ситуация на очакване на смъртта, без избор и с фалшиво съчувствие от околните. Фалшиво, защото те са далеч от мъката и болката. Не ги усещат, мислят че на тях това няма да се случи и се молят да е така. Знаят, че не могат да направят нищо и се опитват да стоят надалеч.
За себе си зная, че ако някога изпадна в ситуация, когато ще съм само товар за другите и животът няма да носи повече радост, просто ще го прекратя. Зная как и не ме е страх от смъртта. Самоубийството от древността е било изход и право на хората, което никой не може да им отнеме.
Защо обаче, хората които страдат не използват сами този изход, а разчитат някой друг да направи този акт? Защото повечето хора изпитват страх, не от смъртта, а от неизвестността. Изпитват страх, че ще наранят и близките си, защото лицемерното ни общество е определило този изход, като срамен. Освен това повечето хора не знаят, как да го направят безболезнено и се страхуват от неуспеха повече, отколкото от смъртта.
Срамно е, достойно да сложиш край на живота си, но е нормално да се гърчиш като стъпкан червей. Достойно е стопанинът да прекрати мъките на осакатено животно, но е похвално да гледа безучастно мъките на човешко същество.
За някои хора и религията, забранява акта на самоубийството. Добре! Те имат пълно право да прилагат това, към собствения си живот, но не и за другите.
В аргументите се изтъкна и довод, че лекарската клетва, била пречка за това. Глупости! Първо задължение на лекаря, е да направи всичко, за да намали и премахне СТРАДАНИЕТО, а това не е в противоречие с евтаназията, когато тя е единствения начин. В древният Рим например, лекарите са участвали в процеса на самоубийството, осигурявайки със знанията си, леката смърт на пациента. Има лекари, които и сега тайно помагат на безнадеждни пациенти, рискувайки обвинение в убийство.
Казват, че с това някой може да злоупотреби, но нима има нещо, което не носи такива рискове? При точни правила и процедури, това лесно може да се избегне.
Темата за евтаназията се повдига периодично, но както казах, още не сме готови за да я приемем. Не сме готови, да пристъпим табутата.Не сме готови да оставим решението в ръцете на хората, които страдат и роднините им. От него са заинтерусувани само те, но решенията ги взимат други. Всички доводи против и най-вече тези в парламентарната комисия, са продиктувани от един начин на мислене- На мен това няма да се случи!
Дано наистина не се случи на никого, но животът е показал обратното. Казваме, че сме състрадателни, но това не е истина. Състраданието не е да цъкаш с език, а да почувстваш чуждата болка и да си готов да направиш ВСИЧКО, за да я облекчиш.
Зная, че няма смисъл от писането, но аз съм ЗА евтаназията.