Градът на мъртвите думи

Зад девет планини в десета има една пустиня, където човешки крак рядко стъпва. Случайните пътници, когато достигнат до нея, само плахо поглеждат злокобното място и тръгват да търсят други пътища.
Само вятърът навлиза сред пясъчните дюни. Губи се с месеци, а когато се върне, разказва за призрачен град, населен само със сенки.
Градът е истински. Изглежда вечен и нито времето, нито пясъчните бури не са оставили следи по каменните блокове.
А някога е бил столица на могъщо царство. Там живеело племе от сурови хора. Много поколения градили града. Много поколение се борили с пустинята. Много владетели търсели начин, да направят града вечен.
Царството било богато и голямо. Никой не знаел докъде се простират границите му, а всеки ден войските му завоювали нови територии. Владетелите можели да построят столицата си където поискат, но нарочно избрали пустинята. Желаели да покажат на целия свят, че са толкова могъщи, че могат да победят дори природата.
Владетел след владетел наемали хиляди строители, които денонощно редили камък върху камък. Градежът не спирал, но пустинята не се предавала лесно. Често, само след месец, построеното било разрушавано и трябвало да се започва отново.
Дни, години, месеци и векове преминали в постоянна борба. Сменявали се владетел след владетел, но никой не успявал да построи града и да изпълни мечтата на тези преди него, докато...
Накрая един владетел успял. Събрал най-добрите строители от цял свят и им дал една седмица срок, за да намерят решение. Ако успеели, владетелят обещал, че ще ги покрие със злато. Ако не решели задачата, ги чакала мъчителна смърт.
След седмица, владетелят получил съвет. Строителите били чували, че за да е здрав един строеж, в основите му трябва да се вгради човек.
Владетелят не се поколебал и веднага изпратил вест до войските си. Скоро от всички краища на света пристигнали кервани с пленени роби, които били заравяни живи в основите.
Строежът растял и изглеждал по-здрав, но скоро робите свършили. Войската на владетеля не можела да осигури повече, защото за разбрали участта на първите роби, всеки предпочитал да умре в бой, отколкото да загине така.
Владетелят не се поколебал. Започнал да използва хора от собствения си народ. Хората се разбунтували, но войската била по-силна. Хората нямали оръжие, освен ръцете си и клетвите, а всеки опит за бунт бил потушаван жестоко.
Строежът почти бил привършен, когато една сутрин земята се разтърсила и от построеното не останало нищо. Владетелят побеснял и накарал да доведат хората, които му дали съвета.
– Не сме виновни ние, Ваше Величество! – проснали се по очи строителите. – Градежът беше здрав и никоя природна стихия не можеше да го разруши. Виновни са думите и клетвите на умиращите хора, вградени в основите. Те са по-силни от всичко.
Владетелят махнал с ръка на стражите да убият строителите, но след миг ги спрял.
– Казвате, че думите и клетвите са най-силни? Че те са по-силни дори от природните стихии? Има ли начин, да вградите в основите не хората, а думите и клетвите им? Такъв строеж би устоял на всичко.
Строителите се съветвали дълго, но накрая успели да намерят начин. Строежът започнал отново, но този път в основите му били вграждани думи. След година градът бил построен напълно. По-голям и по-здрав от всичко построено дотогава.
Владетелят организирал специален пир, за да отпразнува събитието, но в деня преди празненството починал внезапно. Скоро след това хората заговорили, че и всички участвали в строежа са починали. Лекарите не откривали причина, но хората казвали, че това е от вградените думи. Дори под огромните каменни блокове, думите на мъртвите намирали начин да поразят живите.
Скоро градът опустял. Жителите му избягали, безсилни да се борят срещу вградените думи. Останали само огромните сгради, по-силни и от времето и от пустинните бури.
Само вятърът понякога преминава по пустите улици. Не се задържа дълго, а когато се върне при хората, разказва за призрачен град - Градът на Мъртвите думи.