Пожелай си

На една малка пейка, в една малка градина, в един малък дворец, в едно малко царство, в една слънчева утрин седяла една Принцеса. Била замислена и не забелязвала дори прекрасната роза, която държала.
Усмивка огрявала лицето на Принцесата и котето излегнало се в краката ѝ си мислело, че е за него.
Усмивката, обаче не била за котето. Само тялото на Принцесата било на пейката, а мисълта ѝ била далеч от там. Понесена от топлия вятър, тя се вдигнала до облаците и отлетяла в едно друго царство.
Другото царство приличало на нейното, като две капки вода. Там имало същата малка пейка, същата малка градинка, същата прекрасна роза и дори черното петно на ухото на котето, било същото.
Имало само една разлика. На пейката до Принцесата седяла нейната Фея- кръстница.
- Кръстнице, имам едно желание. Искам новата ми рокля, да е най-красивата на света! - пожелала си Принцесата.
Феята-кръстница се усмихнала, махнала с ръка и в следващият миг, роклята на Принцесата засияла по-силно от слънчевите лъчи.
- Кръстнице, искам да имам най прекрасната каляска на света! - пожелала си Принцесата.
Феята махнала с пръчката си и най-прекрасната каляска на света, се появявала в градината.
-Кръстнице, искам Лунният принц да е влюбен в мен и очите му да виждат само мен!
Лунният принц веднага дотичал от някъде, падал на колене пред Принцесата и в очите му се била събрала цялата любов на света. Принцесата се усмихнала и протегнала ръка, за да го докосне, но пръстите и не срещнали нищо.
- Кръстнице! Защо не мога да докосна Принца? - разтревожила се Принцесата.
- Тук е така, Принцесо. В Страната на желанията сме. Тук всичко пожелано се случва, защото пред силата на мисълта няма препятствия. Само че пожеланията изпълнени така, живеят само в мисълта ни.
Усмивката изчезнала от лицето на Принцесата, а котето се стреснало. Скочило наежено, но след миг гальовно се отъркало в краката ѝ.
Принцесата навела глава и се усмихнала. След това се досетила, че отново се е върнала в своя свят и една сълза се отронила от очите и.
- Защо си тъжна, Принцесо? - попитала котето.
- Защото отново съм тук. Бях в Страната на желанията, където всички желания се сбъдваха. За съжаление това е било само сън и желанията ми ще останат неизпълнени.
Принцесата тъжно навела глава и нежно погалила котето.
- Грешиш, Принцесо! И тук желанията се сбъдват. Не всички и не винаги, но ако си пожелаеш нещо и силно го искаш, то се случва. Ето, вчера си пожелах да ме погалиш. Не си го правила от месец, а днес желанието ми се изпълни. Пожелай си, Принцесо! Пожелай си каквото искаш. Желанията може да се изпълнят, или пък не, но ако не ги пожелаеш, никога няма да разбереш.
- Добре! - казала Принцесата. - Ще си пожелая... Не знам! Тук е някак странно и ми е неудобно. В Страната на желанията беше моята Фея- кръстница и пред нея ми беше по-лесно.
- Ами пожелай си пред себе си, Принцесо! Пожелай се, каквото искаш, дори само наум.
Принцесата затворила очи и си пожелала всичко, което искала. Пожелала си дори повече неща, отколкото от Феята-кръстница. Било лесно и се зарекла да го прави всеки ден.
Когато отворила очи, градината обаче била същата. Нищо не се било променило. Нямало прекрасна карета, нямало го Лунния принц, дори и роклята ѝ била същата.
- Нищо, Принцесо! - успокоило я котето. - Важното е, че си пожела, каквото искаш. Утре ще го направиш пак и пак, а някой ден желанията ти ще се сбъднат.
Принцесата не била убедена, но денят вече си отивал и решила да остави грижите за следващия. Двете с котето тръгнали към двореца и не видели, как до пейката се приближил Лунният Принц. Протегнал ръка и взел забравената роза. Целунал я, а в очите му била събрана цялата любов на света.