Преследвани и преследвачи

Някога преди много години, в джунглата някъде на Юг, живеело малко племе. Били кротки хорица и избягвали контактите с външни хора. Странели от другите племена, защото срещите с тях не били приятни. Джунглата била голяма и място имало за всички, но всяко племе искало повече за себе си. Срещнело ли чужди хора, говорели не думите, а оръжията.
Малкото племе нямало шанс срещу по-многоброен враг. Било слабо и малобройно и всички други племена го преследвали. Където и да го срещнели, го атакували яростно. Преследвали хората, както дивите животни. Убивали мъжете, а пленените жени и деца, взимали за роби.
Племето нямало друга защита, освен бягството. Криело се дълбоко в джунглата и от страх, хората излизали само нощем. При най-малка опасност, напускали мястото и бягали надалеч. Накрая стигнали място, където нямало други хора и се заселили там.
Минали години на спокоен живот и хората забравили преследванията и мъките. Племето се увеличило и вече не се страхувало от врагове.
Един ден в селото им пристигнали чужди хора. Били малобройни, нямали оръжия и изглеждали безпомощни. Хората от племето, в началото се страхували от тях, но скоро разбрали, че не са опасни. Тогава пленили чужденците и ги направили свои роби. Всеки, който не се подчинявал, убивали веднага.
След първите гости, пристигали и други, но участта им била същата. Племето вече не се криело в джунглата, а тръгнало да търси нови земи. По пътя си, срещало други племена, които яростно нападало. Преследвали всички, както дивите животни. Избивало мъжете, а жените и децата взимали в плен. Нямали милост за никого и нищо не можело да ги спре. Един ден достигнали морския бряг. Харесали мястото и останали за постоянно.
Минали години, но един ден в морето се появили кораби. От тях слезли хиляди воѝни покрити от глава до пети с блестящи брони. Без колебание влезли в битка с войните на племето и ги избили до крак. Не спрели на морския бряг. Преследвали без умора всички оцелели. Силните избивали, а слабите взимали в робство. Много от тях оковани, изпратили в далечни страни, отвъд морето, а другите принудили да строят пътища и крепости. Всеки дръзнал да са противопостави, убивали без колебание. Дори джунглата не могла да спаси племето. Скоро и последния човек от него, бил пленен.
Настъпили тежки години, докато един ден, търпението на робите не се изчерпало. Те въстанали и решени на всичко, за да се отърват от мъките. Яростта им победила оръжията на господарите им и след дълга и кървава битка, те били свободни.
Избили войните, а жените и децата пленили. Тогава се събрали на съвет, за да решат участта им. Част от хората искали да направят пленените свои роби. Искали да отмъстят за мъките, като подложат пленените на същите страдания, каквито били изпитали. Повечето обаче, не се задоволявали с това. Искали смъртта на пленниците и дори това им се виждало малко, за да отмъстят.
Само една старица, била против да отмъщават на пленниците. Опитала се да припомни на хората, как са се чувствали, когато с тях са се отнасяли, като с животни. Опитала се да събуди човещината в тях, но никой не искал да я слуша.
-Глупачка!- викали ѝ всички.- Хората се делят на два вида- преследвани и преследвачи. Господари и роби, хищници и жертви. Днес ние сме силните, но ако проявим милост, всички ще го приемат, като слабост. Слабите никой не уважава, а ги приема като жертви.
Пленниците били избити, а племето скоро върнало мощта си и покорило земите, които владеело преди. Не спряло да старите граници, а всеки ден ги разширявали. Когато срещнели ново племе, преследвали хората, като животни. Силните убивали, а останалите правили свои роби.
Минали години....
Един ден морето отново се изпълнило с кораби. От тях слезли хиляди и хиляди воѝни. Въоръжени до зъби със страшни непознати оръжия, познавали само вкуса на победата. Разгромили местните воѝни. Силните убивали, а слабите превели свои роби....