Очила

Тих звън на гонг отброи поредния посетител в магазина за оптика. Дребна старица пристъпи по мраморния под и с интерес се загледа в полиците със стотици видове очила.
Навън беше жега, но тук от всичко лъхаше хлад и старицата потръпна.
– Добър ден, госпожо! С какво мога да ви помогна? – млада жена с искряща усмивка, беше изникнала до старицата.
– Мисля, че имам нужда от очила, млада госпожице – усмихна се плахо старицата.
– Веднага ще ви намеря. Ще проверя от какво се нуждаете, а след това ще изберем и рамки. Имаме богат избор, за всякакъв вкус. Да си призная, дори аз малко се обърквам сред толкова много модели, но очилата са като лицата. Уж са серийно производство, а всяка рамка приляга точно на едно лице. Сякаш е създадена специално за него. Да започнем първо от оптиката. С какъв диоптър бяха старите ви очила?
– Никога не съм носила очила – отвърна старицата.
– О, късметлийка сте! Днес повечето хора още в училище имат нужда от очила. Предполагам, че сте почувствали главоболие и сте се сетили за очите? Така се започва. Постоянно гледане на телевизия или обичате да шиете гоблени? Малко по малко и зрението започва да отказва.
– Не гледам телевизия, а и рядко шия. Обичам да чета, но повечето време прекарвам навън. Понякога, ако е хубаво времето по цял ден се разхождам. Пенсионерка съм и имам време, да наваксам годините, прекарани в канцеларията. Не съм имала нито главоболие, нито болки.
– Тогава? Как разбрахте, че имате нужда от очила? Седнете тук и се настанете удобно. Имаме апаратура, но ще опитам първо по старомодния начин. Закрийте едното си око! Няма значение кое. Сега посочете накъде е обърната фигурата на това табло. Отлично! Сега закрийте другото око и кажете коя е буквата, която соча. Отлично! Виждате прекрасно! Не разбирам, защо мислите, че имате нужда от очила?
– Виждам прекрасно, разбира се, но все пак имам нужда от очила...  – с тъжна усмивка отговори старицата.
– Разбирам! – прекъсна я продавачката. – Искате декоративни. Много хора търсят такива, защото са на мода. Вижте моите. С обикновено стъкло са, но пък ми стоят добре и познати казват, че ми придават неповторим чар. Толкова свикнах с тях, че постоянно ги нося. Или пък искате слънчеви очила? През лятото слънцето е жестоко към очите и те се нуждаят от защита. Вижте, тези са с UV филтър. Имаме и с поляризирани стъкла, които може да се носят и през зимата. Разгледайте витрината. Имаме всичко. Всъщност какво точно искате?
– Не зная   – поколеба се старицата. – Може би ако ви обясня защо искам очила, вие ще ме насочите по-добре. Казах, че се разхождам често. При всяка разходка, наред с хубавите неща, винаги виждам намръщените физиономии на хората по улиците. Виждам боклука разхвърлян навсякъде. Виждам олющените фасади на сградите, разбитите улици, стъпканата трева в парка. Винаги е било така, но днес ми се прииска, да не виждам тези неща. Затова си помислих, че може би едни очила ще свършат работа.
 – Не зная, какво да ви препоръчам – замисли се продавачката. – Всъщност, защо не опитате тези? С розови стъкла са и може би през тях всичко ще ви изглежда розово.
– Не харесвам розовото! – намръщи се старицата. – Искам да не виждам, а не да изкривявам видяното.
– Разбира се! Ще намерим нещо друго. Ето тези с тъмното стъкло. Никой няма да вижда очите ви, а вие ще виждате всичко.
– Не ме разбрахте! Искам аз да не виждам, а не да не виждат очите ми!
 – Извинявайте! Обърках се малко, но ето... Тези са черни. През тях не се вижда почти нищо. Не трябва да се носят дълго време, но можете само да се разхождате с тях.
– Нищо ли, няма да виждам?
– Почти нищо.
– Не ги искам! Не исках това!
– Извинете!
– Не, момиче! Аз трябва да ви се извиня. Не зная какво ми е днес, но очилата със сигурност не са решение. Ако не виждам нищо, няма да видя и красивите неща. Няма да мога да видя и ако някой се нуждае от помощ, а това е важно. Ще се поразходя още малко и дано намеря някакво решение. Довиждане и още веднъж, извинете!
– Довиждане, госпожо! Приятен ден и ако някога се нуждаете от очила, винаги сте добре дошла тук.
Старицата се усмихна и тръгна към вратата. Там спря за миг, обърна се и погледна магазинчето и младата жена, изправена пред витрината.
– Между другото, очилата ви отиват, момиче. Само не прекалявайте с тях. Нищо, че са прозрачни и не променят видяното. Все пак са очила, а човек не трябва да свиква да гледа света през тях. Довиждане и хубав ден!
Тих звън на гонг съпроводи старицата навън. Вътре климатикът не позволяваше да се усети жегата, а на витрините блестяха хиляди очила. Проблясваха меко и чакаха своето лице. Защото за всеки модел имаше само едно лице, един човек на този свят. Такива, от които се нуждае.