Мястото

Имало едно време....
Имало едно време едно блато. Някога преди много време, наблизо минавала голяма река и водите и често преливали бреговете ѝ. Така се образувало и малко езерце, което скоро започнало свой живот.
След години и реката изместила коритото си, но езерцето останало. През лятото почти пресъхвало, но есенните дъждове винаги идвали навреме. В блатото живеела и една жаба. Не вълшебна жаба, която всъщност е омагьосан принц, а съвсем обикновена жаба. Малка и зелена жаба. Родена в благото, тя не познавала нищо друго, но това не и пречело да е щастлива.
-Късметлийка съм!- казвала Жабата.- Живея на най-красивото място на света, което е създадено специално за мен. Никъде, ама никъде другаде, няма такова!
Всяка вечер, Жабата огласяла околността с песен, написана специално за чудното блато.
Високо в небето един орел, често чувал песента на жабата. Понякога се спускал към блатото, но Жабата била предпазлива и бързо се скривала тинята. По-често обаче, орелът не ѝ обръщал внимание , а продължавал полета си на Юг. Там зад хоризонта започвала голямата пустиня, в която живеел малък гущер.
Пустинята била ужасно място. През деня слънцето изгаряла всичко, а нощем пясъците изстивали с жални стонове и студът прониквал в дори в костите. Гущерът не познавал друго място. Бил се родил тук и знаел всяка песъчинка и камъче. Знаел местата, където сутрин се появявали капки роса, знаел всички места, които осигурявали защита. Виждал отдалеч носещият се в небето орел и се скривал дълбоко в пясъка.
-Късметлия съм!- казвал си всеки ден Гущерът.- Живея на най-прекрасното място на света, което е създадено специално за мен.
Орелът прелитал над пустинята и се отправял към морето. Летял дълго покрай брега, търсейки плячка. Понякога успявал, друг път не, но щом слънцето започвало да слиза към залез, се отправял към дома си.
По пътя виждал много места. Гори и полета, високи планини и стръмни пропасти, огромни градове и самотни къщички. Навсякъде , където минавал, някой долу проследявал с очи полетът му. След това свеждал очи към своят свят- най-прекрасното място на света.
По тъмно орелът достигал своето гнездо. Прекарвал нощта в дрямка, а на сутринта отново се издигал в небето и политал накъдето му видят очите.
Един ден, на върха на една планина, между преспите от вечен сняг, цъфнало едно малко цвете. С бледи цветове и крехко стъбло, то едва се показвало между каменните късове.
Едва разцъфнало, то се огледало наоколо. Пренебрежително обърнало гръб на снега и скалите и обърнало взор към слънцето и чистото синьо небе.
-Знаех си аз!- казало Цветето.- Знаех си, още когато бях малко семенце, че ще ще живея на най-прекрасното място на света. Това е място, специално създадено за мен.
Орелът чул думите на цветето, но не казал нищо. Отправил се по дългия си път знаейки, че всяко място, над което днес ще мине е прекрасно и създадено специално за него.