Един ден, след закуска Принцесата както винаги, излезе на разходка в градината. Утрото беше прекрасно. Едно от тези, когато всичко наоколо, сякаш те подканва да запееш. Кристалния прохладен въздух, галещите слънчеви лъчи, които се пречупват през капките останали от нощния дъжд, животът, който блика от всичко, до което погледът се докосне, всичко и всичко.Принцесата не чакаше покани, а запя. Обичаше да пее и пееше добре. Започна една песничка, която вчера беше написана специално за нея, но едва достигна до припева и силни викове от двореца, я прекъснаха.
-Оооооооо!!! -възкликна Принцесата. -Никога, ама никога не мога да прекарам дори час спокойно. Винаги, когато ми е най-хубаво, нещо разваля нещата. Вчера беше дъжда, онзи ден си скъсах роклята, днес пък това. Не може така! Не е честно! Искам когато ми е хубаво, времето да спира. Да казвам: „О, миг, поспри!“ и за запазвам хубавото, колкото време си искам.
-Извика ли ме някой? - обади се тънко гласче, някъде сред тревата.
Принцесата се огледа, но не видя никого и продължи да се оплаква.
-Омръзна ми! - прекъсна я пак гласчето.- Първо ме викат, след това се правят, че не ме виждат. Само,че аз съм си виновен. Нали съм добър и отзивчив, не мога да не се отзова. Омръзна ми от хора, които не знаят какво искат.
Един щурец, скочи на пейката до принцесата и я погледна строго.
-Още един шанс, Принцесо! Имаш само още един шанс, да изпълня желанията ти. Извика ме и аз съм тук.
-Не съм те викала!- скочила Принцесата.- Дори не те познавам! Никога, ама никога не говоря с непознати.
-Аааааааааа! - ядоса се щурецът.- Сега пък не ме познавала. А, кой преди малко извика името ми -О, миг, поспри?
-Не съм те викала! От къде да зная, че някой може да се нарича с такова име? Просто си мечтаех, да мога да спра хубавите моменти. Наистина ли се наричаш така?
-Хм! Не знаела.- начумери се Щурецът.- Да, Принцесо, наистина се наричам така. Освен това, за мое проклятие, съм орисан да изпълнявам желанията на всеки, който ме повика по име. Разбира се, първо му обяснявам за какво става въпрос и доста хора се отказват. Слушам те, Принцесо. Искаш ли да спра мига? Този, или онзи от преди минута?
-Разбира се!- засия Принцесата.- Как досега, не съм знаела, че това е възможно? Всъщност, чакай малко! Нали каза, че си длъжен, да се отзоваваш винаги, когато те повикат? Знаеш ли колко пъти към казвала: „О, миг, поспри!“ , а ти никога не си идвал?
-Сега пък претенции!- възмути се Щурецът.- Да не мислиш, че само ти искаш да спреш мига всеки ден? Освен това, може и да съм идвал, но да не си ме забелязала, както днес. Остави това, а казвай бързо, кой точно миг искаш да спреш.
-Ами, може би, мигът преди да запея, преди малко. Или пък вчерашният миг, преди да завали. Или пък....
-Едно по едно, Принцесо. Нека започнем от днешния миг. Преди да те върна в него, трябва да направя малко разяснение. Когато те върна в мига, времето ще спре. Ще останеш там, колкото искаш, а ако решиш да продължиш напред, просто ще прескочиш времето, през което си прекарала в избрания миг. То просто няма да съществува. Разбра ли?
-Разбрах! Хайде не се мотай, а ме връщай бързо в мига, който избрах! Всъщност, чакай малко! Искаш да кажеш, че ако например реша да се върна вчера, в момента преди да завали и остана ден два, няма да преживея никога днешния миг, когато запях?
-Браво! - засмя се Щурецът.- Точно това ще се случи. Ако искаш да останеш в някой специален миг, повече време, губиш слезващите мигове.
-Но... Но, ако е така докато съм в някой миг, има вероятност да пропусна, по-хубав от него.
-Умница си, Принцесо!- Засмя се отново Щурецът.- Чакам да решиш, какво ще правиш. Ако обичаш, направи го по-бързо, защото и други хора ме викат. Нямам цяла вечност за губене.
-Не искам!- намръщи се Принцесата.- Така не е честно! Отивай си и никога няма да те викам повече! Искам си всичките мигове. Добри или лоши, те са си мои и не искам да ги загубя.
Щурецът изчезна внезапно, без дори да се сбогува. Виковете в двореца, бяха утихнали и Принцесата се опита да продължи песента, от там до където беше стигнала. Не се получи и започна отначало, но внезапно спря. На крачка от нея, върху едно цвете, беше кацнала прекрасна пеперуда.
Принцесата затаи дъх, а след това неволно протегна ръка, за да докосне чудната картина. Пеперудата не я изчака. Размаха крила, извиси се високо и се загуби някъде зад короните на близките дървета.
-О, миг, поспри!- извика Принцесата.
-Извика ли ме някой? - обади се тънко гласче, някъде сред тревата.
-Не, просто ти се е счуло.- засмя се Принцесата. - Отивай някъде другаде, а аз ще продължа към следващия миг. Сигурна съм, че той ще бъде още по-вълнуващ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар