Имало едно време

Имало едно време... Някога преди много, много години имало...
Имало някога в едно минало неопределено време, на едно забравено, неопределено място, едно невъзможно неопределено нещо.
– Виж какво! – казало Нещото на Принцесата. – Ако не си разбрала, аз съм Жабокът Принц, а ти трябва да ме целунеш. Ако не ти харесва как изглеждам, просто затвори очи.
– Не искам да те целувам! – тропнала с крак Принцесата. – Не, че видът ти ми пречи, но защо да го правя?
– Защото, така се разказва в приказката. Принцесата целунала Жабока, имало сватба и заживели щастливо!
– Може да се разказва всичко, но ако си обърнал внимание, това вече се е случило. Кой знае кога и къде, но е било в миналото. Ако беше истина, сега не трябва да приличаш на жаба.
– Е, на хартия е така, но всичко обърка – натъжило се Нещото. – Приказката е писана не в миналото, а в бъдещето и всичко си е на място. Просто, в приказката е разказано, какво ще се случи днес.
– Дори и да е така, определено не е описано точно, защото нямам намерение да те целувам. Нито днес, нито в бъдещето. Всъщност аз дори не съм Принцесата от тази приказка. Аз съм Пепеляшка, която чака своя Принц. Всеки момент ще дойде със загубената пантофка и после ще има сватба. Може и теб да поканим, но само ако се държиш възпитано и не налиташ да целуваш шаферките.
– Няма да има сватба! – засмяло се Нещото. – Ако наистина си Пепеляшка, ще се наложи да почакаш доста за Принц.
– Лъжец! Чела съм приказката, много пъти.
– Щом си чела, знаеш, че това се е случило, някого преди много, много години. Случило се е вече, на някоя друга Принцеса и друг Принц. Този, когото чакаш с пантофката, няма да дойде. Вчера, докато те търсеше, попадна на Спящата красавица. Събуди я и след това забрави за пантофката.
– Значи... Значи всичките ми надежди са загубени? – разплака се Принцесата.
– Твоите ли, Принцесо? – разсърди се Нещото. – Ами моите? Спящата Красавица беше единствения ми шанс да се отърва от магията. Обикалям Земята от години, но нито една Принцеса не иска да ме целуне. Мислех, аз да целуна Спящата Красавица, но вече е късно. Трябваше да го зная, защото това не е моята приказка, но надеждата умира последна.
– Приказки, приказки, приказки! Мразя ги! – промълви през сълзи Принцесата. – Нали всичко в тях се у случило в миналото. Някога, някъде, неизвестно с какво и кого. Защо се променят тогава? Защо преливат една в друга, а аз никога не съм в моята приказка? Нали миналото не може да се променя?
– Може, Принцесо. Само че, приказките не са част от миналото. Казах ти така, но те излъгах. Приказките не се случват в миналото. Не се случват и в настоящето, нито в бъдещето. Няма значение времето, в което са написани. Те са извън него, извън този свят. Приказките живеят в Света на Надеждите, в Страната на Фантазията. Там времето не тече както тук. Можеш да го деформираш, както поискаш. Да го спираш и пускаш, когато пожелаеш. Няма значение какво е разказано в приказката, в която живееш. Можеш да я преразкажеш, както пожелаеш. Можеш да я сложиш в миналото, в настоящето или в бъдещето. Приказката пак ще се случи, но има едно условие. Важното е, героите в нея да са наблизо. Само тогава това ще е твоята приказка.
– Това означава ли, че все пак трябва да те целуна и да разваля магията?
– Не, Принцесо! Означава, че трябва да намериш своята приказка. Аз не съм от твоята и ти не си от моята. Опитах се, но няма да се получи дори да развалиш магията. Затова си тръгвам. Ще търся моята приказка и моята Принцеса. Довиждане, Принцесо!
– Довиждане, Нещо! Само, искам да ти кажа... Всъщност, не съм сигурна, че трябва, но... Ти не си Принц Жабок. Не си и Нещо, нито пък Нищо. Дори не си омагьосан. Просто си най-обикновен Принц, който няма грам самочувствие. Може би и това е магия и една целувка ще я развали...
– Ех, Принцесо! Нищо не разбираш! Това е моята приказка, а в нея съм такъв, какъвто съм. Няма значение, какво виждат другите. Важни са само тези, които съм поканил в моята приказка. Само те и никой друг. Довиждане, Принцесо! Един ден, в едно минало неопределено време, на едно забравено неопределено място, в нечия невъзможна приказка, може би ще се видим пак. Ако сме поканени...