Глад

Още когато пресече границата Странникът реши, че това е мястото. Търсеше го от години и беше обиколил половината свят, за да го открие.

Беше обиколил много Царства, в търсене на идеалния свят. Беше виждал огромни и богати царства, беше прекосявал пустини, скалисти планини и морета, но сърцето и умът, досега не бяха трепвали така. Не бяха прошепвали тихо, но убедено:

-Това е твоето място! Тук е!

В това царство имаше всичко, което душата му желаеше. Природата беше прекрасна и накъдето и да погледнеше, погледът му не можеше да се откъсне от гледката. Зеленината още мокра от скорошния дъжд, блестеше под слънчевите лъчи, като златна. Пътят се виеше сред живописни поля и гори, пресичаше мостове над бистри реки, а в далечината снежните върхове на планините, опираха синьото небе.

-Това е твоето място! Тук е!- каза си Странникът.

Вървеше по пътя, любувайки се на намерения Рай и душата му пееше, опитвайки се да се слее с мелодията, която извираше от мястото. Мелодията, която сърцето му чуваше в песните на птиците и в короните на дърветата.

Внезапно Странникът спря. Замръзна на място и песента му пресъхна. Очите му се впериха в пътя, не можейки да повярват на видяното, което беше толкова чуждо на картината наоколо, че го прие за мираж.

Само че, не беше мираж. Бяха истински хора, слаби и бедно облечени. Седнали край пътя, с протегнати напред ръце, вперили мъртви погледи някъде в далечината немощно мълвяха:

-Храна! Храна.... Храна....

Странникът отвори торбата си, порови в нея и извади къшей хляб. Беше малък и не можеше да нахрани всички, но само това имаше. Погледна групата, избра едно хлапе и постави хляба в ръката му.

Хлапето за миг излезе от унеса и хлябът изчезна в устата му. Не благодари, но за миг на лицето му се изписа подобие на усмивка. После отново протегна ръка, но странникът вече нямаше какво да сложи в нея.

Продължи по пътя си, замислен над видяното, но след няколко метра отново се спря. Беше стигнал до прекрасна градина, с дървета отрупани с плодове. Много от тях бяха презрели и вятърът ги събаряше на земята, където две прасета се угощаваха богато.

-Странни хора!- рече си Странникът.- Защо не ядат плодовете, а ги оставят на прасетата?

По пътя до столицата Странникът много пъти видя подобни гледки. Видя запуснати ниви и градини и стотици немощни хора, които просеха храна край пътя. Протегнали ръце, те просеха храна, а реколтата изгниваше.

-Странни хора!- рече си Странникът.- Странни хора, но мястото е прекрасно.

Когато влезе в столицата, гледката отново го изуми. Беше виждал прекрасни сгради, широки улици и богати пазари, но нищо не можеше да се сравни с този град. Вървеше по улиците и се усмихваше, мечтаейки да прекара живота си тук.

Тогава отново ги видя. Бяха навсякъде. Слаби и дрипави, изнемощели от глад и с мъртви лица и очи. Не виждаха и не чуваха, само протягаха ръце и молеха:

-Храна! Храна.... Храна....

Странникът се замисли за миг, но накрая махна с ръка. Щеше да научи причината по-късно и сигурно имаше просто и логично обяснение. Днес имаше по-важна задача. Намери двореца и помоли за среща с Царя.

Царят беше добродушен дебеланко, който едва се различаваше сред кожите и златото, с които беше отрупан трона му.

-Чудесно! Радвам се! Очарован съм, че някой толкова високо цени Моето царство! Казвате, че искате да се заселите завинаги тук, нали?

-Разбира се?- усмихна се Странникът.- Царството ви е разположено на прекрасно място, има невероятна природа и мек климат, а пейзажите! Гледките са сякаш нарисувани картини. Нали ще ми разрешите, да се заселя тук?

-Разбира се!- засмя се Царят.- Заселвай се и живей щастливо до края на дните си!

-Само едно нещо ме притеснява, Ваше Величество.- сети се Странникът.- Тези хора. Тези край пътищата, което просят за храна. Видях ги и тук в столицата. Има ги на всяка крачка, а не разбирам какви са. Защо са гладни? Та тук на всяка крачка има храна, а природата е щедра и можете да изхраните половината свят.

-Онези ли?- намръщи се Царят.- Те са просто мързеливци! Не обичат да работят и предпочитат да гладуват, вместо да са лоялни и примерни поданици.

-Не са ли опасни?

-О, не! Прекалено са мързеливи и за това, а стражите лесно пресичат всеки опит за бунт.

-Тогава оставам!- реши Странникът.- Бих искал, да ми дадете малко земя, която да обработвам и място, където да построя своя дом.

-Разбира се! Радвам се, че ще живееш тук! Ще получиш всичко, но първо трябва да платиш таксите.

-Какви такси?

- Ами, това са дребни подробности, но трябва да се спазва законът. Първо ще платиш такса, за да останеш тук. След това една малка такса, за да ти разреша, да живееш постоянно тук. Има такса за земята, която ще обработваш, такса за това, че ще обработваш земята, такса за семената, такса за отглеждането на реколтата, такса за прибиране на реколтата, такса за съхранение на реколтата, такса за продаване на реколтата, такса върху доходите ти от реколтата, такса за отделеното количество за ядене, такса затова, че ядеш от реколтата си и още няколко. За къщата има други такси, а и за другите неща, които ще пожелаеш да правиш или не, също. Моят ковчежник ще ти обясни подробно всичко и ще ти даде разписка за таксите. Плаща се предварително за всичко, но не се притеснявай. Царството ни е чудесно място и си щастливец, че ще живееш и умреш тук! Къде тръгна? Няма смисъл да бързаш толкова, да внесеш таксите. Нека първо те поканя, да споделиш моя обяд. Таксата за това, не е голяма и по изключение, можеш да я платиш след обяда. Днес съм в добро настроение. Така де, не всеки ден имам нов поданик. Заповядай на масата!