Струните

Тя била последната от своя род. От цяла вечност не била срещала други, а Светът се променял и умирал пред очите ѝ. Тя обаче била глуха и сляпа за случващото се. Носела последното си Яйце и търсела Мястото, защото Времето било дошло.

Старите леговища били разрушени, а била прекалено слаба, за да направи ново. Затова, когато открила Дупката, не се колебала. Влязла, снесла Яйцето си и животът я напуснал в същия час.

Когато настъпил Мигът, Яйцето не дало Живот, а избухнало. Избухнало със страшна сила и гледката била прекрасна, но нямало кой да я оцени.

Стените на Дупката не издържали и парчетата от Яйцето се пръснали, създавайки Новия свят. Свят от милиарди галактики, звезди и планети. Свят с Начало, но без Край.

В началото Новият свят бил пуст и в него властвало само Времето.

Времето довело Странникът, който обикалял звездите. Носел Лира с пет струни и на всяка звезда и планета, настройвал Струните по мелодията, която намирал.

Имало места, които били страшни и тъмни, но имало и такива, чиято светлина ослепявала очите. Там Странникът настройвал Струната на Светлината.

Имало места, които изсмуквали звездите и смачквали всичко наоколо. Там Странникът настройвал Струната на Силата.

Имало места, на които Животът се раждал и процъфтявал, но имало и такива, където Смъртта била единствен обитател. Там Странникът настройвал Струната на Живота и Смъртта.

Имало места, където всичко било Любов и там Странникът настройвал Струната на Любовта, но имало и такива, от които Любовта бягала.

Дълго обикалял Странникът, а един ден пристигнал на Земята. Опитал се да чуе мелодията ѝ, но вместо един тон, затрептели и петте Струни.

Странникът разбрал, че това било Мястото, което търсел и оставил Лирата на Земята.

Когато хората намерили Лирата изоставена, се втурнали и откраднали Струните ѝ.

Най-могъща била Струната на Светлината. Човекът, който я взел бързо покорил Земята. Опъвал или отпускал Струната и управлявал Мрака и Светлината, а хората треперели пред него и изпълнявали всяка негова заповед.

Един ден обаче, Струната на Светлината се скъсала на хиляди парчета и настъпила нова ера.

Властта взел човекът, в когото била Струната на Силата. С нея той управлявал природните стихии, с нея смачквал противниците си, с нея подчинил цялото човечество.

Един ден и Струната на Силата се скъсала. Може би била прекалено протрита от свирене, може би била прекалено опъната, но и тази ера приключила.

Дошло време на Струната на Живота и Смъртта. Човекът, в когото била покорил земята и хората. Дарявал Живот на послушните и наказвал със Смърт враговете си, докато един ден и тази Струна се скъсала.

Настъпила последната ера - ерата на Любовта Светът се променил, защото Страхът изчезнал. Хората се страхували от Мрака, треперели пред Силата, а срещу Смъртта, били безпомощни. Любовта обаче ги привличала и те я давали и получавали с желание.

Само че, един ден и Струната на Любовта се скъсала. Може би защото хората получавали прекалено лесно Любовта? Може би защото, всеки човек искал неговата Любов да е единствена и неповторима. Може би, защото хората забравили, че в Любовта единствено се дава, без да се очаква награда.

Така всички Струни не лирата се скъсали. Всяка от тях оставила своята следа във Времето и хората, а парчетата и следите още са наоколо. Много хора се опитват да свирят на парчетата и понякога успяват. Само че, парчетата нямат силата на целите Струни и звучат фалшиво.

Това е историята, за Струните. Такава, каквато я зная.

В кръчмата настана тишина, нарушавана само от пращенето на дървата в притихналата печка.

- Хубава история, ама не е нашенска!- поглади брадата си дядо Стоян.- Не съм я чувал досега.

- Не е лоша историята, ама защо не наричаш Бог с името му, а го зовеш Странник?- намръщи се Попът.- Тогава всичко ще си дойде на мястото!

- Хубава е!- съгласи се Кметът.- Само дето не разбирам, защо им е трябвало да делят струните. Ех, да ми паднат на мен в ръчичките, че да видите, какви чудеса ще сътворя!

- Хубава е историята, но не е вярна!- нагласи очилата си Учителят.- В началото каза, че струните били пет, а изброи само четири! Къде изчезна последната?

- Ето я!- усмихна се Странникът и извади Лирата от торбата си.- Петата Струна си останала цяла, защото никой не я пожелал. Хората не успели да изкарат звук от нея и решили, че е безполезна. Един опитал да си върже потурите с нея, но тя се оказала къса. Втори направил на жена си простор от Струната, но се оказало, че е прекалено дълга. Колкото и да я опъвал, тя все в средата докосвала земята. Захвърлил я, а когато се завърнах тук, я поставех на мястото ѝ.

- Да, бе! Сега ще кажеш, че ти си Странникът! Че каква е тази толкова специална струна?

- Това е Струната на Времето.-поглади я Странникът.- Единият й край е там, където избухна Яйцето, а другият е във Вечността. Ако не се опъне Струната, тя ще ни върне обратно в Дупката. Ако пък се разтегне повече, ще се скъса и Светът ще бъде изгубен завинаги. Затова не всеки има смелостта да я докосне или да свири на нея.

- А ти имаш ли тази смелост?- попита дядо Стоян.- Можеш ли да засвириш правилната мелодия.

- Не! - отвърна Странникът.- Ако го направя, ще реша вашата съдба, а не е редно. Вие трябва да настроите последната Струна. Ако го направите както трябва, другите Струни ще станат отново цели. Разказах ви, каквото трябваше, а останалото зависи от вас. Когато сте готови, ще накарате Струната, да изсвири вашата човешка Мелодия.

Странникът остави Лирата на масата и се изправи. Обърна се и излезе през вратата без да се обръща назад, а отвън нахлу зимният вятър.

Вятърът обиколи празните маси, разроши брадата на Дядо Стоян и притихна заедно с хората пред Лирата с последната Струна.