Спор и разговор

Преди около година започнах публикации с етикета Ден след ден, с размисли за нещата, които се случват в ежедневието ми. Не всички, разбира се, а тези , за които съм преценил, че си струва, да коментирам.

Скоро не бях писал, но през изминалата седмица, на няколко пъти една тема ме занимаваше. Темата е за комуникацията ни и спорът, като част от нея.

Не обичам да споря. Не, че не мога, но не съм на мнение, че в спора се ражда истината. Не приемам, че споренето е начин за решаване на проблемите или пък нещо, което е мярка за демократичност или други добре звучащи, но нищо не значещи думи.

Не обичам да споря. Не, че не мога, но винаги, когато съм бил увлечен, да се включа спор, след това съм се чувствал гадно.

Често са ме обвинявали, че съм мек и бягам от споровете. Бягам, дори когато очевидно правото, аргументите и повечето хора са на моя страна. Бягам дори, когато победата в спора е сигурна, защото според мен, спорът не е начин за комуникация.

Погледнете спорещите, които са навсякъде около вас. Вслушайте се и се вгледайте в политическите дебати, в споровете в службата, на улицата или в кръчмите. Ако се дистанцирате и не се увлечете, да вземете страна, ще забележите нещо, което е така, откакто хората са започнали да говорят.

Спорът не е начин за решаване на проблеми или взимане на правилни решения. В спорът нямат значение аргументите. Той е процес от думи, в който побеждава по-напористия, по-нахалния, този който повече желае Победата. Да, спорът е битка за надмощие, без правила и феърплей.

Всъщност правила има. Има наука за спора, която описва всички начини за победа, манипулиране на противника и десетки мръсни похвати. Много хора успешно прилагат тези номера, дори без да са изучавали специално материята.

Е, аз се опитвам да не участвам в спорове. Когато се изправят на пътя ми, се сещам за това:

„Ние спориме

двама със дама

на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

от ропот

и град от словесна

атака.“

Сещам се и си мисля, дали в края на този спор, някой от спорещите е променил мнението си, дори с косъм встрани?

Така е с всеки спор. Едната страна отстъпва, а другата триумфира. Има победител и победен, но няма убедени. Има огорчение и приповдигнато настроение, но нищо не се е променило. Ако има решение, то е наложено силово с активност и агресивност, а не с доводи и убеждение.

Такива решения, са временни и в повечето случаи неправилни. Правилните решения не се взимат след спор, а след разговор, което е нещо съвсем различно. В разговорът няма агресивност, търсене на победа или задължително решение. Разговорът е това, което е присъщо на хората, докато спорът по-скоро прилича на борбата за територия или женска сред животните.

Не обичам да споря. Мразя да споря и винаги се чувствам зле след спор, дори и да съм „победител“. Харесва ми обаче, когато говоря с някого. Независимо от темата, независимо от това, дали е познат или не. Харесва ми!