Люлка

Имало едно време една люлка. На пръв поглед люлка, като люлка. Само чакала някой да седне в нея, за да се залюлее и го понесе все по-високо и по-високо. Засилвала се все повече и повече, а човекът в нея се пренасял в друг свят. Свят, в който можел да лети, като волна птица. Свят, в който можел да докосне небето, поне за миг.

Защото, когато стигнела най-високата си точка, люлката се връщала назад и надолу, а стомахът на люлеещият се свивал от страх. После отново се устремявала нагоре към небето и страхът изчезвал, заменен с възторг.

Най-много на люлката се люлеели децата. Люлеели се с усмивки и весели викове, независимо дали люлката се носела към небето или се спускала към земята.

Виж възрастните се страхували повече. Те имали натрупан опит и ценели миговете, когато били високо, но спускането не им харесвало. Напомняло им за живота и собствените им висини и спускания. Повечето искали да се люлеят само нагоре забравили, че люлката е просто забавление.

Затова възрастните по-често стояли встрани и люлеели децата си. Люлката ги канела, да се качат, но те учтиво отказвали.

-Вече сме възрастни, а люлеенето е само за децата.- оправдавали се те.

Или пък:

-Тежък съм и се страхувам, че може да те счупя.

Или пък:

-Имам високо кръвно и лекарят ми забранява.

Намирали възрастните хиляди извинения и рядко се намирал някой, който да се полюлее.

Люлката обаче не преставала да ги кани. Тя не разбирала страховете им. Била създадена да се люлее, а сама нямало как. Понякога вятърът я разлюлявал на игра, но не било същото.

Един ден все пак един възрастен седнал на люлката. Бил уморен и замислен и я сбъркал с пейка. Люлката обаче не пропуснала да се възползва. Залюляла се първо много бавно, а после все по-бързо и високо. Възрастният човек в началото се съпротивлявал, но след това се отпуснал и се забавлявал като дете. Смеел се и се радвал независимо дали люлката вървяла нагоре или надолу.

-Хубаво беше, нали?- попитала люлката, когато спряла накрая.

-Хубаво беше!- отвърнал възрастният.

-Нали ще се върнеш и утре? Обещавам, че ще бъде по-хубаво и от днес.

-Мисля, че няма....

-Защо? Защото си възрастен? Защото си тежък, или защото лекарят ти е забранил?

-Не!- засмял се възрастният.- Хубаво беше, но не бих се люлял отново. Радостта от люлеенето е нещо страхотно и ми се иска да я изпитам отново, но....

-Какво, но? Само кажи. Ще направя всичко, ако зависи от мен.

-Радостта е хубаво нещо. Хубаво е и когато докосваш небето, хубаво е и когато се спускаш стремглаво надолу. Само че, няма как да споделиш с друг тази радост. Да се залюлееш с него, да докоснете небето и да се спуснете, а стомахът да се свива на топка. А ако не можеш, да я споделиш, радостта не е истинска. Поне не такава, от която се нуждаят възрастните хора. Не искам да се люлея сам.