Невидимия

Заседанието приключваше и бай Иван, реши и той да се изкаже. Темата беше в неговият ресор, но когато поиска думата за негова изненада шефа, дори не го погледна. Затвори папката и даде край на съвещанието.
Бай Иван се учуди, но си замълча. Тръгна си към дома, но на неговата улица се случи второ произшествие. Един шофьор за малко да го прегази. Уж гледаше право в него, уж светеше зелено и беше на „зебра”, но колата дори не намали скоростта. Само бързата реакция успя да спаси бай Иван.
Прибра се разтреперан в къщи и още от вратата, започна да се оплаква.
Жена му обаче не реагира. Дори не отмести поглед от екрана на телевизора, където течеше поредната серия на любимият и сериал. Синът му забил очи в мониторът, не преставаше да цъка с мишката.
Бай Иван седна на канапето и се замисли. Отиде до кухнята извади една бира от хладилника и се върна.
Започна разказът си отначало, но отново никаква реакция. Синът му замалко отдели очи от монитора, погледна право към него. Примигна и отново продължи играта.
Бай Иван се замисли. Изпи още една бира, но каквото и да правеше, не можа да накара да му обърнат внимание.
След петата бира, откри отговорът. Беше станал невидим.
Притисни си и прехвърли всички свои действия от последният ден, но не откри причината. После реши, че това дори е хубаво. В мисълта му се заредиха една след друга прекрасни картини, в които се възползваше от новият си талант.
После заспа...
На сутринта се събуди и потегли за работа. Беше закъснял, но в офиса никой от колегите му дори не вдигна глава при влизането му. Малко след него влезе шефа, търсещ хора за спешна задача. Посочи трима човека с пръст, но погледът му само премина през мястото на Бай Иван и дори не се спря.
До края на работното време Бай Иван скуча. Поигра на компютърът, но и това му омръзна и си тръгна по-рано. По пътя се сети, че има работа в общината и намина за там.
Намери нужното гише и застана пред него. Възрастна женица, набираше с два пръста нещо на компютъра. Бай Иван изчака пет минути, но женицата не вдигна глава и той почука по стъклото.
Женицата трескаво подскочи, изправи се и погледна през гишето. Погледът и премина през бай Иван, но не се спря. Намести очилата си и продължи да кълве по клавиатурата.
Бай Иван се сети, че е невидим и помръкна. След това пак почука по стъклото, този път с евтината химикалка оставена пред гишето.
Никаква реакция. Този път дори не го чуха.
Бай Иван постоя още десетина минути, почука и дори се провикна, така че гласът му отекна във фоайето, но не предизвика никаква реакция.
Ядосан се отправи към изходът, но тъкмо излезе на чист въздух и една тежка ръка се стовари на рамото му.
-Ще крадеш, а!- беше портиерът, а зад него женицата от гишето сочеше бай Иван и крякаше нещо.
-Да крада ли?- се огледа слисано бай Иван.
-А, това какво е според теб?- портиерът сочеше химикалката, която бай Иван без да усети още държеше в ръката си.
-О! Извинявайте! Аз без да искам.- измънка бай Иван. – Не съм усетил. Ама вие виждате ли ме? Защото аз съм невидим.
- И на луд се прави!- изкряка женицата.- Всички са такива. Я извикайте полицията и да си го приберат. Ще краде, тарикатът му с тарикат.
Бай Иван мигаше на парцали, после пребледня и краката му се подкосиха. Последното, което чу беше воят на сирена в далечината.

Бай Иван се събуди, целият плувнал в пот. Седеше на канапето в къщи. Навън нощта беше дошла, но жегата беше непоносима. Жена му още гледаше в телевизорът, а синът му като зомбиран не отделяше очи от монитора.
Бай Иван вдигна ръка с разперени пръсти и я огледа внимателно. След това извади нова бира от хладилника. Отпи и се отпусна със щастлива усмивка.
Колко хубаво беше да знае, че не е невидим. Нищо, че другите не го забелязваха.