А утрините тук са тихи

Днес се събудих рано. Събуди ме студът, нахлул през прозореца. Щипеше тялото и гонеше съня. Потърсих одеяло забравил, че още в началото на лятото е прибрано дълбоко.
Календарът показва лято, но есента вече се усеща. Спуска се от планината всяка вечер и не се предава, дори пред първите слънчеви лъчи. Отстъпва бавно и с нежелание, борейки се за всяка минута.
Ставам и заставам на прозорецът. Отдавна не съм ставал толкова рано. Часът е 4.30.
Студът отново се нахвърля и ме кара да отстъпя, но аз не се отказвам. Намятам якето и отново пристъпвам. Сънят отлита окончателно, но тишината на улицата прилича на друг сън.
Всъщност не сънувам от много години. Нощта е време за покой.
Далеч от проблемите на деня, но и от миговете на радост.
Нощта е тихо време. Улицата е празна. Някакъв нереален свят от друга планета. Само премигващата лампа на ъгъла, създава лъжлива илюзия, че тук има още някой.
Зная, че няма. Още е много рано. След няколко часа ще се изпълни с живот. Със забързани хора, борещи се със своите проблеми. Непоглеждащи встрани, дори за минута. Гледащи, но невиждащи. Говорещи, но не казващи нищо.
Повечето познавам. Махаме си с ръка по навик и отминават нататък. Такъв е животът.
Само, че сред тълпата изплуват и други лица. Зная, че с тях мога да споделя. Радостите, проблемите и мислите. Те също имат своите проблеми, но намират време да направят нещо за другите. Малка дума или жест. Често невидими, но достатъчни.

Студът прониква през якето и неволно протягам ръка за цигара. Последната, която бях решил да запазя. Усещам миризмата и и за миг се колебая, но после запалвам и поемам дима.
Удря ме в мозъкът и за миг политам, но после всичко идва на мястото си. Всички неподредени мисли и чувства си идват на мястото.
Улицата още е тиха, но зная, че там някъде са сенките на приятелите. Тук са и това ми стига. Останалото е без значение.
Спомних си, че в понеделник казах на Светла в коментарите, че човек преди всичко, трябва да е в мир със себе си. Сам човек не може да промени света. Трябват милиарди хора, но те никога нямат време. Забързани да се блъскат с лакти, се носят по течението, защото така е лесно. Дори не правят усилие да променят нещо, но винаги знаят всичко и другите са им виновни.
Е, днес и аз, ще се оставя по течението. Ще прекарам деня с поглед единствено в своите си неща. Ще подмина дори приятелите си. Защо са ми?
Хората живеят добре, загледани в собственото си АЗ.
Не им трябват приятели, защото наричат всички така. Вместо добър ден, казват: Приятелю!. После на другият ден, наричат други хора така. В това забързано време, кой ти помни лица и имена.
Сигурно и те са в мир със себе си. В сънищата си, но аз не сънувам.
Допушвам цигарата. Последната, или може би не. Това не е най-важното и съм го знаел винаги.
Днес ще прекарам денят, вторачен само в себе си....
Само, че няма. Обещал съм да свърша нещо. Обещал съм на приятел. Конкретен човек, с лице и име. Човек с неговите си проблеми и живот, но намиращ време да погледне встрани.
Другото е без значение.

А утрините тук са тихи. Тихи и студени, докоснати от есента. Още час и тишината и студът ще си отидат. Бавно, с нежелание, прогонени от слънцето, което винаги изгрява. Изгрява и знае, че винаги ще има хора, за които си струва да го прави.
Приятели...