Вълшебниците

Някъде много далеч, в планините, където човешки крак рядко стъпва живели две вълшебници. Едната властвала над светлината, а другата над тъмното. Едната владеела деня, а другата нощта.
По-малката още в ранни зори събирало слънчевите лъчи, белите пухкави облачета от небето, цветовете на цветята и песента на птиците и рисувала. Създавала чудни картини, които не застивали нето за миг. С тихият южен вятър продължавала да рисува детайлите и така, чак до вечерта.
Голямата идвала с гръм и трясък. Събирала тъмни облаци в небето и стоварвала върху земята, студ и влага. Свиреп и студен вятър със зловещ кикот смесвал и разпилявал всичко създадено през деня.
Странно, но двете вълшебници не се мразели. Били сестри и просто правели това, за което били създадени. Редували се властта си и вълшебството и дори не се питали за смисълът.
Един ден голямата вълшебница отишла при малката си сестра.
-Омръзна ми!- казала тя.- Омръзна ми цял живот да правя все едно и също. Поне да имаше кой да оцени, това което провим. Разбрах, че там долу в полето живеят странни същества. Приличат на нас двете, но нямат нашите сили. Сигурно някой зъл магьосник ги е лишил от силата им. Искаш ли да се поразходим и да ги видим?
-Не зная.- отговорила по-малката.- Тук има толкова нещо, които обичам. Не искам да ги оставям за дълго. Но пък, защо да не си дадем малко почивка. Да тръгваме.
Тръгнали двете вълшебници и скоро се озовали сред хората. не били различни от тях и когато видели две непознати ги заобиколили с въпроси и внимание.
След няколко дни вече ги били опознали и тогава двете сестри забелязали нещо странно.
Около по-голямата винаги имало хора. Ласкаели я, възхищавали и се и изпълнявали всеки неин каприз.
Всички обаче странели от малката сестра. Дори имало хора, които и се подигравали. Наричали я старомодна и смешна и отвръщали с пренебрежение очи.
Тя обаче не обръщала внимание. По-цял ден обикаляла улиците, взирала се в хората и предметите и тиха усмивка не слизала от лицето и.
След месец на голямата сестра и омръзнало.
-Хайде да си вървим!- казала тя.- Тук е пълна скука. Омръзна ми от лицемери и ласкатели.
- Ти върви!- отвърнала малката сестра.- Аз ще поостана още. Имам много работа тук и е по-интересна от тази в къщи.
-Че каква работа имаш? Не си преместила дори и облаче. Тук няма с какво да рисуваш своите прекрасни картини. Хората не стават за нищо.
- Напротив!- отвърнала малката.- Тук рисувам най- прекрасните си картини.
-Но аз нищо не виждам?- смутено отвърнала голямата сестра.- Всичко си е сива, както когато дойдохме тук.
- Не виждаш, защото гледаш хората отвън. Отвън те са сиви и скучни, но погледнеш ли вътре в тях, ще видиш прекрасни неща. Никога през животът си не съм рисувала по-красиви картини и причината за това са точно тези сиви и скучни хора. Тръгвай, а аз ще остана тук. Може би завинаги....