Летящото килимче

Един цар обичал да събира чудеса. Щом чуел за някое чудо, където и да било по света, пращал мисия и не жалел средства, за да го има. Още дядо му бил започнал да събира чудесата на света, а баща му и той направили колекцията огромна.
В началото съхранявали предметите в подземието на двореца, но то станало тясно. Тогава преместили всичко в една огромна пещера.
Всеки ден царят обикалял и се любувал на безбройните предмети, подредени и описани грижливо. Цяла армия слуги бършела праха от тях, но никога не смогвали.
Царят обичал да се хвали на гостите си. Винаги ги водел в пещерата, където с часове им представял вълшебните предмети и описвал, как се е сдобил с тях.
Един ден, поредният гост, след като разгледал колекцията, попитал:
– Много ценни вълшебни предмети има тук. Ценна колекция! Само не видях, къде е летящото килимче? Дядо ми имаше такова и го държеше на лично място.
– Ами нямам... – отговорил смутен Царят. – Чувал съм за това чудо и изпращах хиляди пъти да го търсят. Предлагах планини от злато, но никъде не намерих. Появиха се мошеници, които ме предлагаха красиви килимчета, но нито едно от тях не можеше да лети.
– Неприятно! – намръщил се гостът. – Без летящо килимче, нито една колекция от вълшебни предмети не е пълна.
Царят се ядосал и отново изпратил пратеници по цялата Земя. Този път предложил освен злато и половината царство и Принцесата, като награда за този, който му донесе летящо килимче.
Минали години, но никой не намерил такова. Отчаял се царят и престанал да търси.
Един ден, докато се разхождал в градината, една гледка подкосила краката му. Неговият шут се носел над алеите с цветя, седнал удобно на летящо килимче.
Царят веднага изпратил стражите и скоро те довели шута и донесли килимчето.
– Казвай, нехранимайко откъде го взе! Сигурно си го откраднал?
Шутът отрекъл кражбата, но упорито мълчал, откъде е взел килимчето. Вкара ли го в тъмницата, а килимчето занесли в съкровищницата и го поставили на лично място.
Поканил царят гости, за да се похвали с килимчето. Гледали го, ахкали и поискали да видят как лети.
Качил се царят на килимчето, но то не полетяло. Ядосал се и пратил да доведат Шута.
Погледнал Шутът килимчето, погалил го, но за да полети поискал да излязат навън. Там било по-безопасно. Излезли на открито и щом Шутът се качил на килимчето, то полетяло.
Гостите ръкопляскали и се разотишли, но Шутът, продължавал да лети високо и не искал да слезе. Царят разбрал, че е загубил килимчето и Шута си, но го запитал отново откъде е намерил килимчето.
– Ами изтъкаха ми го. – засмял се Шутът.
– Лъжеш! – извикал Царят. – Нали попитах най-добрите и известни тъкачи в целия свят. Няма жив майстор, който да изтъче летящо килимче.
– Ами за това не трябва майсторлък. – засмял се отгоре Шутът. – Всеки може да го изтъче, само трябва и тъкачът и човекът, за когото е килимчето да са влюбени. Защото само любовта може да накара едно килимче да полети. Затова килимчето не искаше да полети в подземието. Любовта не понася затворите.
– Ами, че то било много просто! – засмял се и Царят. – Още утре, ще намеря цял куп влюбени тъкачи и ще имам колкото искам летящи килимчета.
– Лесно ли? – примигал Шута. – Ако беше така, всички хора щяха да имат летящи килимчета. Успех, Ваше величество!
След това Шутът се понесъл към една кула на двореца. Там го чакала принцесата, която била изтъкала килимчето само за тях двамата. Прегърнали се и полетели към залеза, а Царят останал да гледа след тях, докато се превърнали в незабележима точка.
Разбрал, че той никога няма да има летящо килимче.