Гарван

Слънцето изгря и лъчите му се плъзнаха по стената на старата сграда. Изоставена отдавна, изглеждаше пуста, но старият гарван знаеше, че не е така. В нея кипеше живот. Невидим, но реален.
Дори самата сграда живееше. Дишаше и със скърцане предупреждаваше за пукнатините в основите и.
Гарванът знаеше, че скоро трябва да търси друг дом. Този, скоро нямаше да го има. Не беше първият му дом. Беше живял на много места, но хората минаващи покрай сградата, не заеха това. Мислеха си, че вечно е бил тук. Бъркаха го с другите гарвани, които бяха живели тук. Пронизителният им грак и черният цвят ги плашеха. Разказваха легенди за гарваните, но дори не ги познаваха.
Гарванът се хвърли надолу във въздуха, разпери крила с и тежки махове полетя. Летеше сякаш без цел, но внезапно се спусна и разгони група гълъби. Огледа пренебрежително храната, люспите от семки, които ги бяха събрали. Не си хареса нищо и с тромави подскоци се понесе съм друга група.
Не беше гладен, но гълъбите трябваше да помнят, кой е господар тук. Изгони и друг по-млад гарван, който чоплеше парче от пица.
Нямаше значение, че е от неговият вид. Нямаше приятели. Събираше се с другите гарвани, не защото имаше нужда от компанията им. Местата където се събираха, бяха удобни и добри за живот. Компанията беше без значение.
Гарванът беше самотник. Интересуваше се само от собственото си оцеляване и всяка негова постъпка, беше продиктувана от това.
Хората казваха, че е умен. Казваха, че е от малкото същества на земята, които мислят. Не забелязваха, че това му качество се проявяваше, само когато беше въпрос на оцеляване.
Оцеляване.... Беше създаден да оцелява винаги и този инстинкт, диктуваше цялото му поведение.
Оцеляване, оцеляване, оцеляване....
Внезапно гарванът се стресна и тромаво се понесе над земята. Крилата му трескаво биеха въздухът, а краищата им допираха земята. Вдигна се бавно и тежко, направи плавен завой и се понесе надалеч от старата сграда.
Някъде далеч, по улицата вървеше човек. Гарванът дори не го беше видял, когато инстинктът задейства. Хората бяха опасни и трябваше да е далеч от тях. Старата сграда беше опасна и трябваше да я напусне. Трябваше да е далеч от всяка опасност.
Беше избрал вече новият дом. Жилищна сграда накичена с антени и близо до храна. Имаше и гарвани. Много гарвани. Непознати.
Кацна встрани от тях и се зае да чисти крилата си. После ги разпери и ги поздрави със силен грак.
Долу на земята едно хлапе го чу и вдигна поглед.
-Дядо, дядо! Виж гарванът! Толкова голям не съм виждал.
-А, този ли? Познавам го! Мисля, че се появи, още когато построиха блока. Стар е много е стар. Казват, че са много умни и живеят над сто години.
-Да, ама е грозен!- нацупи се детето.- За какво му е да живее, толкова?
Дядото се засмя и го поведе към люлката, а горе на покрива гарванът ги следеше с поглед. Бяха далеч, но бяха хора, а хората са опасни. Никога не знаеш, какво ще направят.