Грозното куче

Един човек имал малко кученца. Не му трябвали и решил да се отърве от тях. Занесъл ги в гората и ги оставил.
Кученцата били малки и не можели да оцелеят сами. Пръснали се и се загубили. Жално скимтели и търсели, някой да се погрижи за тях.
Едното от тях достигнало до малък селски двор.
Видял го стопанинът и го съжалил. Не му трябвало куче, но не го изгонил. Нахранил го и го пуснал на двора при другите животни.
Първото нещо, което видяло кученцето, било семейство гъски. Приближило се до тях и ги загледало с интерес. Било самотно и търсело приятели, а тези изглеждали толкова симпатични, задружни и весели.
Тръгнало след тях и ги следвало неотлъчно. Правело, каквото те правят и било щастливо.
Гъските дълго не го забелязвали. Прекалено заети били със собствените си персони и друго, не ги интересувало.
Чак след два дни едно от малките забелязало кученцето и се разкрякало:
-Мамо! Тате! Вижте, какво грозно пиле. На нищо не прилича. Нали не ни е роднина?
-Не е разбира се!- обадил важно Гъсокът.- Ние сме изискани и специални. Умни, образовани, красиви и известни. Абе ние сме си ние!
-А защо тогава, това недоразумение се мъкне след нас?- продължило с въпросите малкото.
-Сигурно си мисли, че и то е като нас.- засмяла се Гъската.- Има всякакви странни същества. Нека се мъкне, тъкмо ще се посмеем с него.
Кученцето не се обидило. Продължило да следва гъските и да прави каквото те правят. Дори в реката скочило след тях и едва не се удавило.
-Гледай тате!-смеели се малките. –Виж колко смешно плува, а вчера дори се опитваше да кълве семенца.
-Нека опитва, деца! Никога няма дори да се доближи до нашето съвършенство. Ние, сме гъски и сме съвършени, неподражаеми и велики. Такива като този грозник, само увеличават славата ни.
Кученцето растяло и неусетно се превърнало в едър пес, но продължавало да се мъкне след гъските и да им подражава. Пазело ги от врагове и вече никой не смеел да ги закача, но те продължавали да му се подиграват.
Една нощ в домът на стопанина избухнал пожар. Цялото семейство спало и никой не усещал. Гъските се разкрякали и избягали в съседният двор, но кучето останало. Лаело силно, но без ефект. Тогава скочило през прозореца вътре и събудило хората. Останало и помагало, докато излязат и изнесат вещите си.
На другият ден стопанинът, построил специална колибка за кучето. Купил му красива каишка и му дал от собствената си храна.
Гъските, веднага се настанили в колибката и изяли храната, но кучето не казало нищо. Слушало как му се подиграват и тъжно махало с опашка.
Тогава чуло смях. Смеел се котаракът, качен на едно дърво.
-Какво ти е толкова смешно?- попитало кучето.
- Ти.- отговорил котаракът.-Грозен глупав пес.
- Хей! Не позволявам на никого да ми се подиграва! –изръмжало кучето.- Ако не беше качен нависоко, щях да ти покажа как трябва да се държиш.
- Че защо? Защо аз да не мога, а глупавите гъски да могат?
-Не са глупави! Те са най-красивите, най-умните, най-възвишените. Виж как всички, се отдръпват от пътят им и ги уважават.
-Грозен и глупав пес!- засмял се пак котаракът.- Не разбираш ли, че всъщност другите се страхуват и уважават теб? Гъските просто те използват, а на всичко отгоре и ти се подиграват.
Кучето спряло да върти опашка. Замислило се за минута, а след това бавно ръмжейки тръгнало към колибата си. Гъските го посрещнали със смях, но само за минути били изхвърлени.
На следващият ден, дворът имал един господар- кучето. Вече никой не посмял да му се смее. Само понякога котаракът се шегувал с него, но само когато е на недостъпно място.

Така е в тази приказка, но в животът около всяка гъска има безброй кучета въртящи опашка. Гъските им се смеят и се подиграват, но не могат без тях. С тях зад гърба си изглеждат умни, красиви и велики.