Последният кентавър

– Да, господине, кентавър! Истински кентавър, като онези нарисувани по старите гръцки вази.
– Аха, Омир, Илиада, класическо сиреч. Спомням си, че съм ги виждал. Едни такива грозници, хем кон, хем човек. Да му се чудиш на художника, на колко чашки е бил, когато ги е рисувал. Да ама те не са истински, бе! Фантазии някакви. Те старите гърци са си нямали работа. Не са им стигали боговете, дето се чифтосват кой с когото свари, а и такава изроди са си измисляли. Пфу!
– Съществуват, господине! Този е истински. С очите си съм го виждал, а и баща ми, а той научил от дядо ми. Всяка година се показва на две дати, когато денят е равен на нощта. Огромен е, като онези белгийските коне за великани. Излиза от скалата. Върви право към мястото и не поглежда встрани. Там остава час и гледа небето. После се връща и изчезва пак в скалата. Гледал съм тази скала по светло, а там няма и дупка змия да се скрие, но там влиза. Не оставя следи, сякаш се е носил по въздуха.
– Хе-хе–хе! Сега и духове ще намесиш. Че то има ли живо същество, което не оставя следи. Ти поне по цял ден си в гората и знаеш. Може да не се виждат, но винаги има следи. Само духовете от приказките не оставят, защото не съществуват.
– То следа все пак има. Прав сте, господине! Може пък аз да не виждам, или не гледам там където трябва. Но един ден намерих косъм. Пазя го и не съм казвал на никого, само на фелдшера. Не този сегашния, дето е все пиян, а на предишния. Той човека, четеше много и много знаеше. Цяла стена с книги имаше и то истински, а не декоративни, като в кабинета на кмета. И микроскоп имаше и други уреди, дето езикът ти се изкълчва, докато им кажеш имената. Та той го гледа и сравнява. Каза, че е от живо същество, ама не било от Земята. Праща проби и в един институт, ама от там му се смяха, че е от село и ги изхвърлили. Та така, господине. Аз ако не бях сигурен, нямаше да ви казвам.
– Добре де! Може да има, може и да няма. Ама защо ми казваш на мене?
– Видях ви във вестника, господине. Най –добрият ловец сте били. Има ли сте в колекцията всичко, и дори сте ходили в Хималаите за преследвате Йети. Та си рекох, че може да се интересувате. Времената са тежки и малко парици на никого не са излишни, а имам нужда. Щерката ще омъжвам наесен. Растат децата не питат.
– Хм! Да кажем, че проявя интерес. Колко?
– Е, то... Де да знам? Да беше мечка или елен, ама това дори не можеш да го опишеш. Ама хей тука на листчето съм написал, пък вие преценете.
– А бе, ти луд ли си? Това са много пари, бе! Че аз с тях ще купя цялото ви село и горското с него.
– Ако искате, господине. Насила хубост не става. Все ще намеря мераклии, че то не всеки ден такава възможност има. Няма друг на земята и може никога повече да няма. Ама щом не искате, ха със здраве.
– Чакай де! Къде хукна? Я сядай тук, че не сме свършили. Одираш ми кожата, но влизам в играта. Даже парите още сега ще ги броя, но преметнеш ли ме нещо, ще пратя момчетата и жив на шиш ще те пекат. Само едно ме смущава. Ама това чудо много на човек мяза, бе.
– Не е, господине! Спокойно! Не е човек, а изрод някакъв. Изрод, ама единствен и като го сложите препариран в хола, всички ще ви завиждат. Довечера ще ви заведа, но само двамата, че може да усети повече хора. И друго да помните - според древните е безсмъртен. С това тяло не знам, де му е сърцето, та между очите да се целите. Няма да е трудно, знам къде ще легнем, а той ще е на откритото.
– Между очите казваш. Не ми харесва, че ще съсипя трофея, ама зная човек, дето е вълшебник и ще го направи да не личи. А за безсмъртието, не се притеснявай. Те древните са обичали да послъгват, а и от новата ми карабина никой не се е спасил. Сега ще полегна малко, а ти се обади довечера в хотела. Там ще си вземеш и парите, ама внимавай! Искам всичко да е точно. А си нещо объркал, а съм гръмнал и тебе!

До полунощ оставаше половин час и дори нощните обитатели на гората бяха замлъкнали. От една огромна скала, забита в земята, сякаш от великан, се отдели тъмна сянка.
Кентавърът вървеше без да се оглежда. Всяка година на два пъти, когато денят беше равен на нощта, той излизаше от скалата. Не помнеше годините си. Дори не помнеше вече, кога и къде изчезнаха другите от неговият род. Знаеше само, че е сам. Помнеше и една приказка, разказвана от дядо му:
Някога в деня, когато денят и нощта са равни, кентаврите ще се завърнат на Земята. Ще се спуснат от небето върху падаща звезда и ще останат завинаги тук.
Той не искаше повече да е сам. Всеки път чакаше събратята си, но те не идваха. Тогава се връщаше в скалата и прекарваше в летаргия нови шест месеца. Не се отчайваше, защото имаше цялото време на света.
Излезе от сянката на гората и бавно тръгна към върха на хълма. Не поглеждаше встрани. Погледът му беше вперен в небето и търсеше, търсеше, търсеше...