Муза

-Моля те! Знаеш, че мразя да се моля, но пред теб всеки път падам на колене. Не искам много, нито всеки ден. Просто да не ми обръщаш гръб. Помниш ли как беше в началото? Бяхме, като едно цяло, създадени един за друг. Нямаше ден, час, минута, когато да не си била до мен. Днес си друга. Омръзна ми да те моля, а ти да си намираш оправдание. Уж си тук, а летиш някъде в облаците. Гледаш ме, а погледът ти минава през мен. Говоря ти, а стената ме чува по-ясно. Моля те, но един камък би бил по-отзивчив.
-Пак мрънкаш. Мразя, когато го правиш. Приличаш на малко дете, загубило играчката си. Плаче и иска мама, да му я донесе. Засрами се! Отдавна вече не ти отива, да се държиш за нечии поли. А днес не мога да ти обърна и минута внимание. Имам си свой живот, а и главата ме боли.
-Главата... Винаги главата. Поне измисли друго оправдание. Всеки път, когато искам нещо, все това казваш.
-Че то е така! Истина е. Когато почнеш да мрънкаш, винаги така ми действа. Впрочем спомняш ли си, кога за последно, не си мрънкал? Все искаш и искаш. Някога да си свършил нещо, за мен? Я ми запали една цигара, ако още можеш поне това да свършиш.
-Цигара ли? Но ти не пушиш. Откога? Защо?
-Че аз винаги съм пушила. Откакто се помня, винаги съм пушила, но за да го забележиш, трябва да престанеш да гледаш само своя образ в огледалото. Някога виждал ли си ме? Не да гледаш, а да виждаш? Различно е, ако не си наясно.
-Цигара... Добре, сега ще ти запаля. Ами нещо за пиене? Нямам бар тук, но ще отскоча до магазина. Трябваше да се досетя, че не си тук просто така. Все някой ден ще поискаш нещо, но пък какво от това. Всеки си има нужди. Ще пийнем, ще хапнем, а после ще ми обърнеш внимание, нали? Все пък и аз имам нужди.
-И какви са тези нужди? Какво искаш? За какво ти трябвам? Нима има нещо, което не можеш да свършиш без мен?
- Ами, искам... Искам вдъхновение! Нали за това са музите? Не много, само колкото да започна. В началото беше неотлъчно до мен, ден и нощ и аз пишех и пишех. Днес вече ти омръзнах. Страниш от мен, а аз страдам. Не мога да напиша нито ред. Не искам много, само ред, дума или дори един твой поглед. Много ли искам?
-Глупчо! Глупчо, глупчо, глупчо! Ами аз никога не съм писала вместо теб. Ти го правеше. Това, което пишеше излизаше от теб и си беше твое. Сега го няма, а ти обвиняваш мен. Защо не погледнеш себе си? Ти си се променил и никой не ти е виновен. Припомни си, как беше в началото. За какво мислеше и чувстваше? Припомни си и може би, ще се случи чудо. Аз съм до тук. Нататък си ти и нямаш оправдание.
-Как до тук? Но аз не мога сам. Нима ще ме оставиш и ще си отидеш за винаги?
-Не мога. За съжаление, не мога, глупчо. Свързана съм с теб, както сянката ти, а така искам малко свобода. Ще ми запалиш ли нова цигара?
-Цигара ли? Ами да, но.... Не сега, а по-късно. Мисля, че пак мога. Поне искам и ще опитам. Нали няма да се обидиш?
-Няма, глупчо! Дори ми хареса. Някога в началото също беше така, но не се сърдех. Мисля, че има надежда за теб. А сега започвай. Започвай и не мисли за мен. Аз съм тук и винаги ще бъда. Ако имаш време може и да поговорим. Сега започвай!