Тигър

Не чувстваше нищо друго освен глад. Излегнал се на припек сред високите треви, вече час не беше помръднал. След поредният неуспешен лов, нямаше сили дори да се премести на сянка.
От седмици беше все така. Гладен и немощен. От преди месец, когато нарани лапата си гладуваше. Огромното тяло все още имаше сила, да повали всяко живо същество, но само ако беше наблизо, а всички го заобикаляха отдалеч.
Тигърът отвори очи и се опита да се изправи. Успя на третият опит и мъчително накуцвайки се отправи към реката. Не обръщаше внимание на нищо и чак, когато еленчето връхлетя върху него го усети. Беше малко и крехко, но успя да го събори.
Хищникът обаче реагира и притисна с лапа малката топла топка, която щеше да бъде неговото спасение.
-Хей! Ама ти си грубиян! Боли!- чу се тънък глас.
-Да! –засмя се Тигърът. –Зная, че боли, но няма да е за дълго. Мисля да не чакам времето за вечеря, а да те изям още сега.
-Да ме изядеш ли?- засмя се еленчето.- Ти не си ли учил, че месото е вредно. Който яде месо, вреди сериозно на тялото си. Варварин и невежа!
-Възможно е.- изръмжа Тигърът. –След като те изям, ще прочета нещо по въпроса. В момента, обаче не ми пука, колко е вредно месото. Искам да ям!
-Яж тогава! –нацупи се еленчето. –Нищо чудно, че изглеждаш така, след като нямаш никаква култура на хранене. Само един въпрос- много ли ще ме боли?
-Не зная.-отговори Тигърът и се замисли.- Никога не са яли мен. Предполагам, че да , но ще е за кратко.
-Да бе! На чужд гръб и сто тояги са малко!- възмути се еленчето.- Ти няма да страдаш и твоята кръв, няма да изтича по земята. Хайде яж ме, но жалко! Имах друго мнение за тигрите.
-Какво мнение?- примигна Тигърът.
-Хубаво мнение. Мислех, че Тигрите са благородни царе на тази страна. Вършат и полезна работа, като санитари и убиват и изяждат само болните животни. Мислех си.... Само, че зад красивата външност се крият обикновени убийци. Жалко, много жалко....
-Е, в общи линии си права. Наистина сме благородни, но ако не те изям, аз ще загина от глад. Сега, когато се замислих ми е жал за теб, но трябва да се живее.
-Не ме интересува!- разплака се еленчето.- Убийците винаги намират оправдание за постъпките си.
-Хм... Виж... Не можем ли да намерим някакъв изход. Не ми се иска да оставаш с лоши впечатления за мен. Все пак тук всички ме познават и не искам да ми излезе име.
-Не става. Няма начин...- продължи да плаче еленчето.- Освен ако....
-Ако? –наостри уши Тигърът.
-Освен ако не съм болно или сакото. Да но не съм. Няма начин, да ме изядеш и съвестта ти да остане чиста. Жал ми е за теб! Но...
Сетих се нещо. Харесвам те и искам да ти помогна. Качи ме на онази скала. Аз ще скоча, ще си счупя краката и тогава можеш да ме изядеш с чиста съвест.
-Ще направиш това за мен? Трогнат съм! –развълнува се Тигърът.- Хайде качи се на мен, а аз ще те подхвърля малко. Висока скала си избрала. Няма ли да те е страх да скочиш?
-Няма! –засмя се еленчето от върха на скалата. -Няма да ме е страх, защото няма да скачам.
-Няма ли? – примигна Тигърът.
-Няма! Освен, че си жесток, си и глупав. Личи си, че не си ходил на училище.
Тигърът жално погледна нагоре, а после наведе глава и влачейки крака продължи към реката. Не гладът беше отстъпил на заден план и чувстваше само отчаяние. Вече не можеше да се мери с младите и дните му бяха преброени.