Вълча кожа

Лятото отминало и животните в гората, започнали да се подготвят за тежки месеци. Тези, които можели да натрупат запаси от храна, не спирали нито за миг. Животът им зависел от това. Оставали още малко напрегнати дни, но тежките зимни месеци, щели да прекарат на в почивка.
Вълкът наблюдавал с тъга общата суетня. Знаел, че го чакат месеци на глад и студ, през които единствената му защита, щяла да бъде дебелата му кожа, но такава била съдбата му. Нямало как да я избегне.
В този миг в главата му просветнала, една спасителна мисъл. Сетил се за своя братовчед Кучето. Уж били еднакви, но онзи хитрец, се бил залепил за хората и те се грижели за него. Срещу вярна служба, получавал храна, дом и защита.
-Защо пък да не опитам и аз?- запитал се Вълкът.- Не съм по-лош от братовчеда, че дори съм по-добър.
Речено, сторено. Слязъл Вълкът в селото и тръгнал от къща на къща да се пазари за работа. Повечето хора го изгонили, но накрая се спазарил с един овчар, да му пази стадото овце.
Заел се вълкът да докаже, че е достоен, но в краят на първата седмица, една овца стъпила в дупка и си счупила крака. Без да пита, стопанинът грабнал тоягата и започнал да налага Вълка.
-На ти! На ти, звяр такъв! Ама ас съм виновен, че те взех да ми пазиш овцете. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Вълкът едва се измъкнал жив, но не се отказал. Намерил друг стопанин, който му поверил стадото с крави. Минали две седмици, а на третата едно добиче изчезнало. Стопанинът без да мисли грабнал тоягата и започнал да налага Вълка.
-Ама чакай бе, мъжо!- обадила се жена му.- Добичето си е тука. Водих го на доктора, че нещо болнаво ми изглежда.
-Е, нищо! Вълчо сигурно е направил нещо друго, но аз съм виновен. Кой ме би по главата, да взема вълк да ми пази стадото. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Избягал и от там Вълкът, обикалял ден два и намерил трети стопанин. Спазарили се да тегли с магарето каруцата с дърва. Това добре, но още първият ден магарето се запънало на моста, а после обърнало колата в близкото дере.
Стопанинът видял това, но подгонил Вълкът с брадвата.
-Ах ти, непрокопсанико! Счупи ми колата, но аз съм виновен, че те наех. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!
Вълкът си плюл на петите, обиколил два пъти селото и накрая, отишъл право при касапина.
-Дери!- казал.- Дери тази вълча кожа, че с нея няма прокопсия. Все в нея гледат и от нея страдам. Нрава никой не ми го знае, ама всеки гледа кожата.
-Я изчезвай, разбойнико! –намръщил се и касапинът. –Кой знае, какво се намислил. Вълкът ни козината си мени, ни нрава!

Излязъл Вълкът на улицата и там срещнал Кучето. То също било умърлушено и тичало подвило опашка.
-Братовчеде, братовчеде, дай съвет!- примолил се Вълкът.- Как да сменя тази пуста вълча кожа и като теб спечеля доверието на хората?
-Не е кожата виновна, братовчеде. Моята е изяла не по-малко тояги от твоята. Виновни са хората, а тях не можеш да промениш. Аз вече съм им свикнало, но ти бягай. Бягай в гората и бъди такъв, какъвто си. Тежък е живота там, но ще се страхуват от теб и ще те уважават. Не заради кожата, не заради нрава, а заради делата ти.