Далечна страна

– Здравей, дядо! Къде си тръгнал в тази жега? Обед е и всичко живо се е скрило от палещите лъчи на слънцето. Бързаш ли? Днес всички бързат, но в тази жега няма да отидеш далеч. Ела, поседни тук на сянка. Пийни водица и събери сили. След час-два, ще продължиш с нови сили и ще наваксаш. Седни, седни! От къде си дядо? Не си тукашен. И дрехите и говорът са ти различни.
– От далеч съм, момче. Толкова далеч, че вече не помня, къде е моето царство. Не помня дори кога тръгнах. Не помня и нищо от пътя.
– А защо си тръгнал, дядо? И къде?
– Дълго е за разказване, момче. Дълго е за разказване, защо тръгнах, а да си призная, не зная къде отивам. Просто искам да се махна по-далеч. Сърцето дърпа назад, а умът казва: „Напред!“.
– Разкажи ми, дядо. Имаме време. Щом не знаеш къде отиваш, може да останеш тук. Не е идеалното място, но е поносимо. Само жегата на обед е голяма, но ще свикнеш. Хората свикват и с по-лоши неща.
– Ще ти разкажа... Защо да не ти разкажа, щом искаш и имаш време. Само че няма да остана тук. Не е заради жегата, а заради привикването. Казваш, че хората свикват с лошото и е така. А не трябва! Свикнеш ли с малкото зло, след него идва голямото.
Отдалеч съм, момче. Толкова отдалеч, че не помня къде е моето царство. Не помня и кога тръгнах, но помня защо.
Моето царство си беше царство, както всички останали. Доброто и лошото се редуваха, както и царете, но навсякъде е така. Обичах си царството, търпях лошото и се радвах дори на малкото добро.
Царете се сменяха често и видях много, но всички бяха еднакви. Надути, алчни и безразлични към хората. Всеки който се възкачваше на трона, забравяше за всичко друго. Интересуваше го само властта и какво може да получи от нея.
Не бяха само царете. Всеки цар се обграждаше със съветници и ласкатели. Те бяха дори по-лакоми от него. По-алчни, по-безочливи и по-жестоки.
Един ден на трона се възкачи поредният цар. Цар, като цар. Нито добър, нито лош. Нито умен, нито пък много глупав. Както и предишните царе и този имаше своите недостатъци. Имаше, но не ги признаваше никога, защото беше влюбен в себе си.
По цял ден прекарваше пред огледалото, за да маха с ръка на въображаеми или реални почитатели. Радваше се дори на най-глупавия комплимент и се гневеше на всяка критика.
Царството не беше в цветущо състояние, но при новия цар нещата се влошаваха с всеки ден. Всички знаеха това и недоволни гласове често нарушаваха спокойствието на царя. Дори докато се гледаше в огледалото, нямаше как да не види признаците на разрухата.
Това не тревожеше царя. Той се тревожеше само, как да запуши устата на всички недоволни.
Нямаше как той да е виновен. Той беше най-умния, най-способния, най-красивия цар на света. Нямаше как съветниците и ласкателите му да са виновни, защото той ги беше избрал и правеха само това, което им каже. Тогава?
Царят бързо намери решението. Трябваше да има виновни и той вдигна пръст и ги посочи.
Първи бяха... Всъщност, не помня кои бяха първите виновни. Спомням си само, как царят вдигаше пръст и сочеше поредните виновни за състоянието на царството.
Вдигна пръст и посочи търговците. Всички се възмутиха от тях и също започнаха да ги сочат с пръст. Много от търговците се обидиха, събраха си стоката и заминаха в други царства. Само че, нашето царство не стана   по-добро място.
Царят вдигна пръст и посочи лекарите. Те били виновни за всички беди в царството. Били алчни и не се интересували от здравето на хората, а само от парите. Хората също скочиха и посочиха с пръст лекарите. Лекарите се обидиха, събраха си билките и заминаха в други царства. Царството не стана по-добро място, а хората не станаха по-здрави.
Царят вдигна пръст и посочи кочияшите. Не разбрах защо и как, но те били виновни за всички беди в царството. Кочияшите се обидиха и заминаха в други царства. Царството ни не стана по-добро място.
Царят вдигна пръст и посочи учените. Учените също заминаха...
Царят вдигна пръст и посочи младите. Били мързеливи и неуки и затова царството не вървяло. Младите хора заминаха...
В царството почти не останаха хора. Тогава царят вдигна пръст и посочи старците. Нямаше кого друг да посочи, защото само ние бяхме останали.
Нямаше и кой друг да ни сочи с пръст, но се сетих, че и аз бях сочил. Сочил бях търговците, лекарите, кочияшите, учените и младите. Засрамих се и се замислих, а на другата сутрин потеглих на път. Нямаше значение къде ще отида, но не исках да остана в царство, в което съм виновен за всички беди.
С мен тръгнаха и други старци. Не се обръщахме назад и не зная дали някой е останал в царството. От тогава все вървя, но вината ме преследва.
– Ами царя, дядо? Какво стана с него и съветниците му?
– Не зная, но сигурно са си още там. Сигурно царят си царува и всеки ден се гледа дълго в огледалото. Няма значение, че в царството няма никого. Щом няма хора, няма и кой да го критикува. Няма и кого да посочи, но ако му се наложи зная, че винаги ще намери.
– Че защо му е царство без хора, дядо? Нима кривото огледало е по-важно от хората?
– Не огледалото го задържа там, момче. Не огледалото, а властта. Нея вижда всеки път, когато погледне в огледалото. Нейните аплодисменти чуват ушите му. А сега ще тръгвам. Не бързам за никъде и не знам къде отивам, но съвестта не ме оставя да спра. Сбогом, момче! Сбогом!