Гневните

Бяха гневни, много гневни. Гневни бяха на всичко и всички около тях и дори на самите себе си. Гневът изригваше от тях при всяка дума, във всеки момент и бележеше всяко тяхно действие.

Не познаваха друго състояние освен гнева, но той ги задоволяваше напълно. Беше им достатъчно, защото гневът ги караше да се чувстват силни и независими. Беше им достатъчно, защото другите хора се страхуваха от тях. Беше им достатъчно, защото чрез гнева се разтоварваха.

Не, че когато изливаха гнева си, той намаляваше. Всъщност всеки изблик, водеше до друг, още по-гневен и силен, но им ставаше хубаво. Гневът беше като наркотик, без който не се чувстваха добре.

Всъщност рядко се чувстваха наистина добре. Състоянието им беше различно от това на останалите хора. Гневът не ги отпускаше, но караше другите да треперят, а тогава вече наистина им ставаше хубаво.

Толкова хубаво, че дори за кратко гневът намаляваше и на гневните лица, можеше да се забележи нещо човешко. Нещо малко напомнящо, че това са човешки същества или поне някога са били.

С всяка година ставаха повече. Всъщност ставаха повече с всеки месец, ден, час и минута, но статистиката работеше с години, дори когато оценяваше гнева.

В последните години, дори статистиката се затрудняваше да определи броя им. Гневните нарастваха толкова бързо, че данните винаги бяха остарели, а кой се интересува от стари данни. Може би само историците, но те все още спореха, кога е започнало всичко това. Другото оставяха за следващото поколение, но в него нямаше историци. Нямаше и статистици или хора с други професии, защото повечето млади бяха гневни. Гневни на родителите си, гневни на системата, гневни на политиците, гневни на целия си живот, който не желаеха.

В гневът си унищожаваха всичко изпречило се пред пътя им. Вече не се задоволяваха да рушат имущество или да плашат другите хора. Гневът им кипеше в сърцата им и искаше кръв и пламъци. Искаше кръв и пламъци, а те никога не бяха достатъчни.

Кръв и пламъци имаше в изобилие, защото вече никой не спираше гневните. Не бяха останали хора, които да желаят това толкова, че да рискуват себе си. По-лесно беше да се присъединиш към гневните, защото тълпата даваше сигурност и закрила. Даваше закрила от самата себе си.

Правителството мълчеше и бездействаше, но май така беше от хиляди години. Всъщност отдавна никой не се интересуваше, дали има правителство. Понякога по някоя от малкото оцелели телевизионни станции, някой представящ се за правителството отправяше призиви за мир и любов. Твърдеше, че нещата ще се оправят, ако не следващата година, то след три или четири, но хората превключваха канала на друг, който даваше новини. Новини изпълнени с кръв и пламъци. Новини изпълнени с гняв.

Тогава се появи той. Непознато невзрачно лице, без отличителни белези. Беше гневен, но гневните бяха вече милиарди. Нямаше и някакви качества, освен едно.

Когато започнеше да говори, тълпата полудяваше. Нямаше значение, какво казва, с каква интонация и каква сила. Тълпата просто го следваше. Следваше го не заради него самия, а защото имаше нужда от водач. Водач, който да води гнева ѝ. Водач който като рупор да усилва всеки порив на гнева и да го превръща в ураган.

Тълпата вървеше след него и растеше с всеки миг. Гневът ѝ се усилваше и вече нищо не можеше да я спре.

Вече нямаше други. Всички хора или бяха гневни или мъртви. Нямаше кръв и пламъци, защото извън тълпата на планетата не беше останало нищо живо.

Гневът растеше, а вече нямаше върху кого да се стовари. Бяха останали само тълпата, пламъците и гнева. Останала беше и планетата....

Беше....