Острието

Един ден великият везир още в ранни зори напуснал двореца си и тръгнал да обикаля сергиите на пазара. Не го бил правил отдавна, но търговците още щом го видели пребледнявали от страх и се просвали по очи.

Този път Великият везир бил сам, без стража, но търговците още помнели предишните му посещения. При тях Великият везир спирал с носилката си пред всяка сергия, поглеждал намръщено стоката и търговеца и след минута издавал присъдата.

-Този продава много скъпо!- казвал Великият везир.- Ударете му сто тояги и ако още може да ходи, го изпроводете през градските порти.

-Но, цените ми са както на всички други!- опитвал се да протестира нещастникът.

-Значи и другите са за бой!- отвръщал везирът и се отправял към следващата сергия.

-На този стоката не струва! Дините са зелени, а фурмите кисели. Ударете му сто тояги и го затворете в тъмницата за две седмици.

-Но, велики, дините ми са най-сладките на този пазар, а фурмите са с отлично качество. Дори султанът всеки ден купува от тях.

Везирът протягал ръка, взимал шепа фурми, опитвал една и доволно мляскал.

-Прав си, но не мога да отменя присъдата. Ще ми навреди на авторитета. Ще си изядеш тоягите и излежиш тъмницата. За да не кажеш, че съм несправедлив, ще ти помогна, като купя цялата ти стока. На четвърт цена, разбира се, но поне няма да си на пълна загуба.

Обикалял везирът, сергия след сергия и тежко на търговеца, който попаднел пред погледа му.

Този път обаче Великият везир бил сам. От месец изглеждал уморен и загрижен. Често се разхождал сам в града, без посока и цел. Говорело се, че султанът, бил недоволен от работата му. До него стигали много слухове, за начинът по който везирът упражнявал властта си. Много хора се оплаквали и настоявали за смяна.

Имало и друго. Хазната била празна, везирът всяка година вдигал нов дворец, по-голям от предишния. Това султанът не можел да преглътне и дните за визира били преброени.

Търговците обаче и днес потръпвали, когато погледът на везирът попадал на тях. Все още бил Велик везир и все още можел с едно махване на ръката, да ги лиши от стоката и живота им.

Великият везир се разхождал безцелно през пазара. Погледът му блуждаел и не се спирал на нищо за повече от миг. Мислите му били другаде. Мислел как да запази поста си и в главата му се раждали хиляди планове.

-Султанът! Султанът е проблема!- мърморел си везирът.- Дребно глупаво човече, което се събужда само, за да седне на масата. Не може да се сравнява с мен, но е султан. Всъщност, султан е днес. Утре никой не знае, какво може да му се случи.

Везирът спрял внезапно и се огледал. Погледът му попаднал на една сергия с красиви ножове. Всеки от тях бил достоен да бъде носен от владетел и блестял обсипан със злато и скъпоценни камъни.

-Хей, търговецо! Искам да ми покажеш най-красивия си нож!

-Всички са красиви, Господарю!- проснал се по очи търговецът.- Няма други такива не само на този пазар, а и на цялата земя. Всеки нож е уникален, направен от известен майстор, а кой е най-красивия не мога да кажа аз.

-Тогава ми покажи най-скъпия!

-Не мога, господарю. Най-скъпият нож е вече купен и опакован. Поръчан е от самият султан, за подарък на някой негов любимец. Но останалите също са прекрасни и не само това. Остриетата им са толкова остри, че могат да разрежат и косъм.

-Покажи ми ножа, поръчан от султана!- заповядал Великият везир.-Или искаш, да ти покажа, как се наказва неподчинението на Великия везир? Или не! Не го разопаковай! Аз лично ще занеса пакета на султана. Ще ти платя дори, но само ако султанът хареса ножа.

Великият везир грабна опакования нож и бързо напусна пазара. Само че, не се отправи към палата на султана, а към собствения си дом. Там разопакова пакета и огледа ножа.

Още с първия поглед се увери, че точно този нож му трябваше. Изработката му беше невероятно красива, но везирът не се интересуваше от това. Прокара пръст по острието и се усмихна на капките кръв, които изцапаха скъпия килим.

-Прекрасен нож!- усмихна се везирът.- Само че, няма да е подарък за новия любимец на султана. Няма да краси кръста на новия Велик везир, защото ще се забие в неблагодарното сърце на султана, чак до дръжката. Какво ирония само! Да бъде погубен от ножа, който сам е поръчал.

Великият везир внимателно опакова ножа и се запъти към двореца. Бързаше, но краката не го слушаха. Изпитваше слабост и замайване и два пъти обърка пътя, но накрая стигна в двореца.

Тръгна към покоите на султана, но силите го напуснаха и се опря на стената. Гневно отпъди с ръка слугите, които се втурнаха да го подкрепят. Стисна здраво пакета с ножа, събра всичките си сили и направи крачка напред.

-О! Велики везирю! - чу се гласът на султана. - Тъкмо щях да пратя, да те повикат. Напоследък, не идваш често при мен. Злите езици говорят, че нехаеш за отговорностите си и се интересуваш само от властта и парите, но аз не им вярвам. Заедно сме откакто се помня и не бих намерил по-добър везир от теб.

Зная че, си зает с работа за общото благо, но се чувствам малко пренебрегнат. Затова реших да ти направя подарък. Прекрасен нож, дело на най-добрият майстор на света. Нож за враговете ни, безпощаден, като самият теб. Накарах майстора да намаже острието с най-безпощадната отрова, която съществува. Който и да докоснеш с този нож, ще умре за няколко часа, дори по кожата му да има само драскотина.

Но, какво ти става? Изглеждаш зле, приятелю. Лекар! Бързо извикайте лекаря и отворете прозорците, за да влиза въздух! Великият везир е зле. Бързо викайте лекаря!