Перла в окото

Някога преди много години в едно далечно царство, живеели Цар и Царица. Двамата били чудесна двойка. Царят бил строен, смел и умен, а царицата нежна, красива и винаги в усмихната. Обичали се и били щастливи, защото имали всичко, което желаели и животът им бил, като приказка.

Всъщност нямали всичко. Нямали дете, но един ден Царицата дарила Царят с чудесна дъщеричка и щастието им станало пълно.

Когато се родила малката принцеса, Царят повикал Феята Орисница. Повикал я и я помолил, да ориса дъщеря му с всичко, което родителите ѝ имали. С красота и ум, със смелост и нежност, а най-вече с щастие.

Феята Орисница се усмихнала, защото за нея това било приятно занимание. Махнала с пръчката и орисала малката принцеса.

Орисала я, да бъде красива, умна и нежна. Орисала я да бъде смела и да се бори, за нещата, на които държи. Орисала я, да бъде щастлива и да дарява щастие и на околните. Орисала я....

-Ох!- прекъснала я Царицата.- За малко да забравя. Щастието е хубаво нещо, но понякога дори най-щастливият човек плаче. Аз не обичам сълзите и не желая моето слънце, да плаче никога. Моля, те ориснице! Орисай я, да не пророни сълзи никога.

-Не мога!- отвърнала Феята.- Тя е жена, а няма жена, която никога не е плакала. Не мога това, но мога друго. Орисвам малката Принцеса, да заплаче само два пъти в живота си!

-Е, нищо!- примирила се Царицата.- Два пъти, ще го преживее.

Растяла Принцесата и била най-щастливото дете на света. Нямало и как да бъде другояче, щом растяла под грижите на най-щастливите родители на света. Царят и Царицата се грижили, никога нищо да не ѝ липсва. Грижили се, лошота да не стига до детето им. Грижили се, малкото им съкровище винаги да бъде заобиколено с внимание и обич и добро настроение.

Растяла принцесата и усмивката не слизала от лицето ѝ. Не познавала тъгата и сълзите, не познавала лошото и болката. Растяла усмихната и щастлива, докато един ден, не проляла първата си сълза.

Причината била съвсем обикновена. Докато принцесата играела в градината една песъчинка влязла в окото ѝ. Принцесата заплакала, а Царят и Царицата вдигнали всички в двореца на крак. Изпратили да извикат най-добрите лекари, не само в царството, а и в съседните царства.

Пристигнали лекарите, но колкото и да се опитвали, не могли да извадят песъчинката. Принцесата плачела и плачела, а Царят и Царицата плачели с нея, докато на другият ден сълзите внезапно спрели.

Никой не разбрал, дали песъчинката сама изскочила или дали някой от лековете помогнал, но това не било важно. Важното било, че принцесата спряла да плаче, а Царят и Царицата си отдъхнали.

-Ох, че страшно беше!- въздъхнала Царицата.- Ако орисницата беше наблизо, щях да я подредя добре. Добре, че на моето слънчице остава само още веднъж в живота си да заплаче.

Скоро всички забравили случката и принцесата продължила да живее в приказката, създадена от родителите ѝ. Приказка, където всички герои са добри, приказка в който има само щастие, приказка в която сълзите са нещо забравено и забранено.

Растяла принцесата, растяла и един ден всички с учудване установили, че тя вече е пораснала. Превърнала се била в красива, умна и нежна жена, мечта за принцовете от цял свят.

Принцовете не закъснели да пристигнат. Идвали всеки ден от близки или далечни страни. Идвали богати принцове, идвали и бедни. Идвали красиви принцове, идвали и грозни. Идвали смели или страхливи принцове, умни и глупаци. Идвали всякакви и всеки искал да спечели сърцето на Принцесата.

Само че, сърцето на Принцесата било заключено. Тя била учтива и внимателна с всички принцове. Винаги усмихната, като слънце в пролетен ден, Принцесата обръщала внимание на всички принцове, но не обикнала никого. Докато един ден....

Един ден Принцесата се влюбила. Влюбила се от пръв поглед и дори тя самата не разбрала, как и кога се е влюбила. Знаела само, че обича и това ѝ било достатъчно. Обичала своя принц, обичала го с цялата си душа и друго не я интересувало.

Не я интересувало, че принцът бил грозен и беден. Не я интересувало, че принцът не бил от най-смелите и умните. Обичала и това било единственото, което я интересувало, но....

Винаги има едно „но“, което понякога пропускаме и забравяме, особено в приказките. Имало и този път и затова приказката не свършва тук.

Обичала Принцесата своя принц, но той не я обичал. Сърцето му не било заето, харесвал принцесата, но любовта е нещо друго, а нея я нямало.

Принцът можел да си замълчи. Можел да се ожени за Принцесата и да започне нова приказка, но тази приказка, нямало да е щастлива. Затова един ден той просто си тръгнал. Тръгнал си без да се сбогува и никой повече не го видял.

Сърцето на Принцесата било разбито. Не искала да вижда никого, не искала да прави нищо, не искала дори да живее.

Царят и Царицата били неотлъчно до нея. Правили всичко, за което се можели, за да облекчат мъката ѝ, но нищо не се променяло. Принцесата била тъжна и животът в нея гаснел с всеки ден.

-Поплачи, мое малко слънчице! Може би ще ти олекне.- казвал Царят.

-Поплачи, съкровище!- казвала Царицата.- Зная, че сълзите не са хубаво нещо, но ще ти олекне. Зная, че не си плакала често, по орисницата ти предрече, че ще заплачеш два пъти, а сега е момента, сълзите да ти помогнат.

Само че, Принцесата не могла да заплаче. Опитвала и опитвала, но сълзите не излизали. Причината била, че песъчинката, която някога влязла в окото ѝ, още била там. Останала, а с времето растяла и растяла, докато се превърнала в перла, не давала на сълзите да бликнат навън.

Минал месец и изненадващо Принцесата се оправила. Бавно и мъчително, но се съвзела. Започнала да се връща към живота и дори отново да се усмихва. Станала от леглото и един ден я извели на разходка в градината.

Било мрачен есенен ден. Слънцето се криело зад облаците, а алеите били покрити с килим от паднали листа. Принцесата пристъпвала плахо, търсейки любимите си цветя, но те вече били увехнали и щели да разцъфтят отново напролет. Дори любимият розов храст на Принцесата изглеждал, като мъртъв.

Принцесата си спомнила, че пред този храст, за първи път видяла любимия си принц и спомените нахлули в сърцето ѝ. Нахлули спомените и тогава от очите на Принцесата изскочил един огромен бисер. Търкулнал се и се скрил в изсъхналите листа в краката ѝ, а след това потекли сълзите.

Принцесата заплакала за втори път, както била орисана, но това не било последния път, когато плакала. Плакала още много пъти. Плакала и от мъка, плакала и от радост. Плакала още много пъти, но и много пъти била щастлива. Влюбила се пак и отново плакала, но този път от щастие.

А после, всички заживели щастливо....