Пееща с вятъра

Преди много, много години някъде на края на света имало едно селце. В селцето живеели обикновени хора, каквито има навсякъде. Животът им минавал в безкрайни усилия, да осигурят хляба, но не винаги успяват. Погледът им е наведен към земята, за да не се спънат, но не пропускат малките красиви мигове, когато им се случват. Страхували се от злото, но били готови да се жертват за доброто.

Такива били хората в селцето. Такива се раждали, така живеели и такива умирали.

Един ден в селцето се родило момиче. За в селцето денят бил празник, защото това била първата им рожба, а в малките селца, щом един човек има празник, празникът е за всички. Щом някой е щастлив, щастието споделят и другите, а ако е нещастен, всички страдат и гледат да му помогнат.

Отпразнували раждането, а от следващия ден, животът потекъл отново монотонно, както винаги. Само за родителите на момичето всеки ден с малкото създание бил празник. Обграждали малкото създание с цялата си любов и внимание, а то им отвръщало със същото.

Годините минавали, а детето растяло. Играело с другите деца, учело се и помагало на родителите си. Било съвсем обикновено дете, но....

Колкото повече растяло, толкова повече хората разбирали, че не е обикновено. Имало нещо в него, което го правило различно от другите деца, различно от всички хора, които живеели в селото.

Не била красотата, която го отличавала. В селото имало много по-красиви девойки. Не бил и умът, защото имало и по-умни. Ако попитали някой от хората в селото, с какво се отличава момичето, той дълго мислил, а накрая казвал:

-То пее с вятъра.

Всички деца пеели, но гласът на момичето бил различен. Хората го различавали сред гласовете на другите деца и никога не го бъркали. Гласът се носел волно надалеч, достигал небето, прехвърлял планината или се спускал по планинските склонове. Поемал над полето, огъвайки житните класове или се понасял сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.

Хората не били чували такъв глас. Не познавали и нищо, с което да го сравнят. Само вятърът напомнял на него и хората нарекли момичето- Пеещата с вятъра.

Момичето растяло. Превърнало се в девойка. Променяло се, а с него се променили и песните му. Вече не били по детски свободни и игриви, а в тях имало копнеж и любов. Момичето се било влюбило.

Скоро в селото, заговорили за сватба. Приготвяли се за празник, но ги сполетяло друго.

Един ден в селото пристигнал зъл магьосник. Бил чул песента на девойката и решил, че тя трябва да бъде негова. Поискал ръката ѝ и поставил в краката ѝ богатството и мощта си, но девойката отказала.

Магьосникът не се отказал. Ден и нощ търсел девойката, обещавайки, искайки и заплашвайки.

Девойката обаче не се уплашила. Сърцето ѝ принадлежало на друг и любовта ѝ не се страхувало от нищо. Хората в селцето също застанали зад нея. Страхували се от магьосника, но не се поколебали нито за миг.

Защото в малките селца, щом някой е щастлив, щастието споделят и другите, а ако е нещастен, всички страдат и гледат да му помогнат.

Изгонили хората магьосника, но скоро той се върнал. Превърнал се в страшен огнедишащ змей. Изпепелил селото и убил много от хората. Убил и любимият на девойката, но останалите успели да я скрият. Скрили я в близката гора и колкото и да търсил змеят, не могъл да я открие.

Дълго обикалял змеят гората. Търсел навсякъде, но не откривал девойката.

Понякога чувал гласа ѝ. Чувал тъжните песни, за загубената любов и изпепелената младост. Песните сякаш носени от вятъра се носели надалеч, достигали небето, прехвърляли планината или се спускали по планинските склонове. Поемали над полето, огъвайки житните класове и се понасяли сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.

Разгневен змеят подпалил гората,а когато изгоряло и последното дърво, песента заглъхнала. Тръгнал си магьосникът и никога повече не се завърнал.

Минала година и на мястото, където била гората изникнали нови фиданки. Вдигнали се над земята, устремени към слънцето и ставали все повече и повече.

Тогава един ден песента на девойката се чула отново. Дошла отдалеч, достигала небето, прехвърлила планината или се спуснала по планинските склонове. Поела над полето, огъвайки житните класове и се приютила сред короните на дърветата в гората, карайки ги и те да пеят.

Чули я хората от селцето и усмивките се върнали на лицата им.

-Тя е! - казали хората. -Тя е- пеещата с вятъра. Завърна се в дома си.

Станало им хубаво и леко, въпреки че животът им не бил лек. Защото в малките селца, щом някой страда, страдат всички, но щом някой се завърне в къщи, това е празник за всички.