Самотният бегач

Виждам го всяка сутрин. Независимо от времето навън, когато минавам край пистата, той винаги е там. Винаги сам. Тича с равномерна стъпка и никога не променя темпото. Дори не съм сигурен дали е мъж или жена. Фигурата е слаба, облечена в широк за нея анцуг, а дори и лятно време не сваля ниско прихлупената качулка. Не променя нищо. Ден след ден.
Обикновено напролет по пистата има и други хора. Млади и стари. Със затоплянето на времето се сещат за излишните килограми или проблеми със здравето и за кратко пистата се изпълва с живот. Повечето просто отбиват номера и им личи, че се измъчват. Спират се често, намират повод да се заговорят и забравят защо са дошли. Той никога не се присъединява към тези групички. Не спира равномерният си бяг. Всеки ден, независимо от времето.
Вече съм свикнал с неговото присъствие на пистата и ако някой ден го няма ще ми липсва. Възхищавам му се малко. Трябва да имаш много силен характер, за да правиш нещо с такава последователност. Или пък просто това е единственото нещо, което може да прави. Начин за изолиране от света наоколо.
Някой ден ще потичам с него и ще го попитам.
Навремето се записах да тренирам лека атлетика. Не излезе лекоатлет от мен, но помня думите на треньора: „Който иска слава, бяга на късите разстояния, но ако искаш изпитание на духа, опитай маратона.”.
Всички се юрнахме на стоте метра, но не помня някой от групата да се прочу много. Всъщност след първите тренировки треньорът ме насочи към средните дистанции, но останах малко разочарован. Причината да се откажа не беше непригодността ми към бягането на 100 метра. Винаги съм искал нещата, които правя да са ми интересни. Какво интересно има в нещо, което никога не се променя и завършва за 12 секунди? Аплодисменти за победителя са пет минути и край. Всичко свършва.
Гледам на живота, като на шапката на фокусник. Опитвам се да разбера, как се прави номера със зайчето или с колодата карти. Разбера ли, губя интерес и тръгвам да търся друг фокус. Малко неща са останали завинаги с мен през годините. Понякога живота така се е завъртал, че съм бил принуден да се разделя с неща, което са ми интересни. Може би не ми е достигала и волята, за да ги запазя. В момента имам няколко неща, които правя с удоволствие, но не знам дали утре няма да се разочаровам , след като открия, че зайчето излиза не от шапката на фокусника, а от масата под нея. И тогава ще продължа да търся друго предизвикателство. Друга загадка.
Навремето дядо ми е имал работилница за поправка и производство на радиоапарати. Имаше и патент за собствена схема и конструкция. Поправял е и всичко, което му е попадало в ръцете.
Беше направил работилница на приземният етаж, но в годините, когато го помня вече не работеше там. Само подреждаше апаратите и бършеше праха от тях. Рядко ги пускаше и за моя изненада работеха още. Имаше и часовници. Два стенни и десетина джобни от тези, които бях гледал в старите филми. С капаче и надписи по тях. Когато отворех капачето, започваха да свирят и по цели дни прекарвах в отваряне на капачетата. Не бяха много точни, но мен ме очароваше музиката.
Работилницата се заключваше, но дядо ми беше показал къде държи ключа и влизах, когато пожелаех.
Един ден разглобих всички часовници. Без един от стенните, защото ме хванаха преди да стигна до него. Сигурно съм търсел откъде излиза музиката, но не успях да разбера.
После беше страшно за разказване, но дядо ми ме защити. Не знам, какво точно е говорил с нашите, но ми се размина, а на следващия ден ме заведе работилницата и ми каза:
- Хубаво е, че се опитваш да разбереш нещата наоколо, моето момче. Най-лесно можеш да разбереш нещо, като го разглобиш и сглобиш отново. Само, че ако не си сигурен, че ще можеш отново да върнеш нещата, както са били в началото, по-добре не почвай да разглобяваш. Радвай им се, че са такива, каквито са. Все някой ден ще научиш кое как работи и без да го разглобяваш.
Този ден разглобихме и сглобихме последният останал часовник, а след това ни трябваше месец да възстановим останалите. Всъщност работеше дядо ми, а аз само подавах инструментите или нужните инструменти. Показваше ми, кое за какво служи и как дребните и ненужни сами за себе си детайли заедно правят магията. И разбрах, че не само разглобяването може да доставя удоволствие.
По-късно през живота си съм забравял тези думи. Често съм правил грешката да прибързам и да повредя безвъзвратно нещата. Никога, обаче не съм спирал да търся интересното и вълнуващо.
Казах, че малко се възхищавам от самотния бегач. Утре може да опитам да потичам малко с него и да го попитам, каква е причината за това постоянство. Само че, няма да го направя. Страх ме е, че ще се окаже нещо съвсем обикновено. Ще разваля загадката и сутрин, когато минавам край пистата, няма да го търся с поглед. Няма да е вече загадка.
Ще е просто човек, който тича.

9 коментара:

  1. Радвам се, че ми даде възможност тук да поместя това, което изтри на блога си преди време.
    На петнадесет години имах 11.3 на сто метра. Вече предната година имах републикански рекорд на 80 метра с препятствия. Бях се прицелил в рекорда на Живко Трайков 10.9 за юноши-младша възраст. Имах още една година, за да навърша тази възраст. И тогава се разболях от хепатит. Всичко отиде на кино. после отново тренирах, но не бе същото. защото ме интересуваше само първото място, а знаех че това време не ще се върне.
    И до скоро съм сънувал пистата и това, че съм победител. Остана ми утешението, че дълги години ходех сам на стадиона да бягам. И че играех футбол с момчета, двадесет години по-млади от мен.
    Поздрави !

    ОтговорИзтриване
  2. Извинявам се отново, за случката.Щях да пропусна коментара ви и там нищо,че съм замразил онзи блог. Радвам се,че го написахте тук.
    Аз също съм спортувал доста. Минах и през баскетбола, футбола, гимнастиката, борбата и щангите. Доскоро играех футбол всяка събота с приятели. За мен контакта с хората и играта е по-важно от медалите. Приятелите и спомените остават.

    ОтговорИзтриване
  3. Трогнах се!- прекрасно написано, истински почувствано!
    Според мен интересното и вълнуващото понякога са в това да оставиш едно нещо такова, каквото е, без да разбулваш загадките му. Да го оставиш на разстояние. Познанието, са казали древните, носи печал. В някои случаи не е нужно да се сдобиваме с него, а само да се удивляваме. Така не преставаме да се изумяваме прекрасно от света и да имаме детският си поглед към него....

    ОтговорИзтриване
  4. @ Omnia, този пост е фактическото начало на този блог. Дълга история, в която има всичко, а към описаното се връщам често, защото ми припомня и неразказани неща.

    ОтговорИзтриване
  5. Има защо да се завръща човек ... поста оценявам като т. нар. от мен " Golden collektion"- мисли, постове, откъси и пр., които не може само с един прочит да бъдат разбрани. Не и напълно. Неща, към които да се завръщаш отново и отново, направил прелом в себе си, виждащ вече нещата от друга гледна точка, по- мъдра, по- възхитително- изграждаща по пътя на живота. Този пост е точно към това описание, поне помоему ;)
    Хубаво е човек да си припомня, особено вечните истини ...

    ОтговорИзтриване
  6. Не е нужно да разгадаваме всичко, по-добре е някои неща да си останат такива каквито са!Лека вечер и поздрави, Влади!

    ОтговорИзтриване