Мостът на въздишките

Някъде високо в подножието на планината, там където сред скали покрити с вечни снегове се раждат реките, има един каменен мост. Никой не знае, кой го е построил и кога.
Времето е сложило своя отпечатък, но мостът още стои. Рядко човек озовал се случайно там, преминава по клатещите се каменни блокове. Пристъпва бавно и внимателно, без да поглежда надолу, след това с бързи крачки продължава по пътя си, дори без да благодари на неизвестния строител. Продължава напред и шумът на реката под моста бавно заглъхва в далечината. Пътникът дори не разбира, че мостът не е обикновен. В основите му старият майстор е вградил две въздишки. Шумът от реката често ги заглушава, но понякога те се удрят в сводовете и ехото ги поема. Понася ги към върховете, а след това се спускат надолу, докато се загубят в гъстата борова гора.

Някога, преди много време, на брега на реката, точно там където е мостът днес, седял един принц. Стоял от часове, гледал водата, но не виждал нищо.
Преди час си бил тръгнал от замъка, в подножието на планината. Там живеела най-красивата принцеса на света. От години много принцове се състезавали за ръката ѝ. Всеки ден, някой отчаян принц си тръгвал, а друг пристигал изпълнен с надежда.
Тук не било както в другите замъци. Принцовете не оспорвали ръката на принцесата в тежки изпитания и рицарски битки. Принцесата била решила да се омъжи само за принц, който спечели сърцето ѝ. Посрещала всеки от новодошлите с усмивка. Говорили за всичко, танцували на баловете в замъка или разхождали се в красивата градина. Всеки принц имал месец, за да спечели сърцето ѝ.
Досега никой не бил успял и всички принцове били отпратени от замъка.
Принцът въздъхнал тежко и водите на реката понесли въздишката му надалеч. Днес изтичал неговият месец, но той не дочакал отговора на принцесата.
– Ех! – въздъхнал Принцът. – Прекрасен месец прекарах и никога няма да го забравя, но всичко свърши. Не ме хареса принцесата, иначе досега щеше да ми го каже. Тръгвам си, но никога няма да я забравя. Сърцето ми остава тук завинаги.
– Ех! – над реката се понесла друга въздишка.
Принцесата била на съседния бряг, но не поглеждала встрани.
– Ех! – въздъхнала отново тя. – Изчезна принцът. С години го чаках и мислех, че ме харесва, а той избяга. Не ме хареса, но аз никога няма да го забравя.
Реката поела въздишките на двамата, смесила ги и ги разделила, а после планинското ехо ги блъскало дълго от връх на връх. Когато въздишките се върнали пак на мястото, принцът и принцесата ги нямало вече.
Може би тогава в този пуст край е дошъл строителят на моста. Намерил е въздишките и ги е поставил в основата на моста, който построил, за да напомнят историята за вечни времена.
Може би, но е избрал неподходящо място. Реката ги заглушава, а малкото пътници, които минават, бързат да прекосят тесния мост и да продължат напред. Не чуват въздишките и никой не помни историята. Всеки бърза към своите грешки и въздишки.