Мемоарите

Мине не мине време и някой обяви, че е започнал, или се кани да пише мемоари. Един вечер, в края на дългата зима, Заекът скучаейки на в къщи, решил и той да започне мемоари. Не, че имало с какво да допълни историята на гората, но пък защо не? Ами ако след хиляди години, мемоарите му останат единствения документ за това време и за тази гора?
Речено- сторено. Седнал пред белия лист, наострил едно паче перо и се зачудил от къде да започне. Не след дълго решил, че трябва да почне отначало и тогава думите и спомените потекли като река. Всеки преживян миг се превърна в детайлна картина и Заекът оставаше само да запише подробностите. Не мигна цяла нощ, а на сутринта подреди внимателно страниците и излезе навън, за да се похвали.
Скоро цялата гора научи събитието и много от животните, потърсиха Заека. Досега бяха чували за мемоари, но никое от тях не беше писало. Дори Бухалът, като най-учен и близо до материята, от години само се канеше да започне.
-Зайо, ама вярно ли е, това което чух? – запита го Мечката.- Станал си писател и историк и щял се да пишеш мемоари?
-Вярно е, Мецо. Даже вече почти съм описал всичко в гората, от раждането ми до сега.
-Ами, как така всичко? За мен писа ли нещо? Надявам се, че не си споменал, как преядох с малини през лятото и са подух като балон.
-Не може така, Мецо!- намръщил се Заекът.- Трябва да съм отговорен пред следващите поколения. Тази случка, може да е дребна, но е част от историята на гората.
След малко при Заекът, дотичал Вълкът.
-Чух, че пишеш мемоари и си изтипосал цялата гора. Надявам се, не си споменал, кой изяде сърната миналата зима. Зная, че сгреших и съжалявам за това.
-Ами записано е Вълчо. Няма как да пропусна такъв важен момент. Ти не се притеснявай, обаче. Мемоарите ще излязат чак сто години след смъртта ми. Дотогава никой няма да помни, нито теб, нито мен.
Заекът продължил важно разходката си. Животните плахо го отбягвали и шушукали зад гърба му, защото никой не знаел дали и неговата история не е записана. Всеки си имал тъмни страни и вероятността, Заекът да ги е описал, създала смут в гората.
Само Таралежът не се стърпял. Приближил се до Заекът и го заговорил.
-Хм....Ами.... Зайко, аз такова.... Това което правиш сигурно е хубаво и полезно, ама.... Ти, нали не си включил в мемоарите, какво направих миналия месец. Не, че е важно, ама на никого не му влиза в работата.
-Ех, Ежко, Ежко! Как ще пропусна това. Не става така. Когато пишеш мемоари, важното е да опишеш всичко което знаеш. Иначе за какво да ги пиша? Това е историята и аз съм отговорен пред нея.
-Но....Всичко ли? Всичко ли трябва да пишеш?
-Всичко, Ежко!
-Е, щом трябва, трябва.- въздъхнал Таралежът. – Историята е по-важна от всичко. Сега, като се замисля, трябва повече хора да пишат мемоари. Щом е полезно и трябва, още днес започвам и аз. Не, че имам какво да разкажа, но е важно и трябва всеки да се потруди. Като се замисля, има и от къде да почна. Нали си спомняш, какво каза за Лъва, миналото лято? Не се притеснявай. Мемоарите ще излязат поне сто години, след като нас няма да ни има. Ама, Зайко, къде побягна?
От този ден в гората, вече никой не пише мемоари.

.