Първите седем години

Миналата неделя Светла писа за влиянието на първите седем години. Аз нямам нейните знания и опит като родител, но фразата:
„Липсват му първите седем години.”, винаги ми е изглеждала неточна и пресилена.
Без да оспорвам критичните точки дадени в поста и важността им, смятам, че изграждането на човек като личност става в доста по-дълъг период. Освен това факторите са много, а има и такива, които са по-силни от външната среда. Според мен израза може да е бил правдив, преди сто-двеста години, когато децата на възраст 10-11 години, вече са били в света на възрастните, но и тогава не бил верен.
Ще дам няколко примера:
Двама братя в едно семейство, с еднакво отношение към тях и близки по възраст, израстват често като различни характери.
Дете на върли пушачи, може да не запали никога цигара.
Деца в добри семейства, които са наясно с възпитателните методи, израстват, като „изпуснати деца”.
Или пък двама близнаци, израснали в различни семейства и среди, имат еднакви интереси, поведение и характер, като възрастни.
Мисля, че вече сте се досетили, какво не се отчита. Това е наследствеността.
Разбира се родителското присъствие е изключително важно, но то е основно в това да се създадат условия за развитие на вродените качества. Свикнали сме да приемаме, че децата са копия на родителите си, но забравяме, че генетиката отдавна познава прескачането през едно, две или три поколения на определени външни белези. Според мен и при психиката е така.
Например четирите основни типа темперамент- сангвиник, холерик, флегматик и меланхолик. Знаем, че има и множество междинни типа, но знаем и друго. Почти невъзможно е преминаването от един тип темперамент в друг. Доколкото зная подобни неща, могат да се случат, само при извънредни ситуации в човешкия живот, или ако ги наречем с истинското им име, след травми.
Типа темперамент е вроден и не може да се промени, а той определя много неща от поведението.
Друго, което винаги ме е карало да не приемам фразата, е че човешкото поведение и психика се развиват и променят, още дълго време след първите седем години. Една от най-важните възрасти за това е пубертета, а знаем, че там ролята на родителите е много ограничена и е ефективна само в опити за насочване, но не и за директна промяна и налагане. Ако децата в този период , усетят натиск, то противодействат с всички сили и резултатите обикновено са в обратна посока.
Следващия етап, е етапа на възрастния човек. Виждал съм, как се променят възрастни хора, като по мои наблюдения това продължава, поне до 30 години.
За да не излезе, че отричам напълно ролята на първите години, ще допълня, че тя наистина е важна. Само, че не достатъчна. Детските спомени от този период, остават за цял живот, често несъзнателно, а адекватното родителското присъствие и отношение, не може да се замени с нищо. То е задължително, за да се развие заложеното, въпреки, че трудно може да го промени напълно.
Може да се сравни със строежа на сграда. Строителите, могат да правят промени, но архитектът е този, който е задал как ще изглежда сградата и дали няма да се срути.

.