Паметници и история

Днес се замислих за паметниците, донякъде във връзка и с вчерашната ми приказка. Целият съзнателен живот на хората е продиктуван от стремежа, да оставят някаква следа в реката на времето. Дори когато не осъзнават това, почти всичко което правят, е подчинено на тази цел. Понякога успяват, но в повечето случаи не. В стремежа си да се впишат в историята, хората още от древни времена прибягват до всякакви „хитрости”. Зависело е от положението и средствата. Някои дълбаели имената си на каменни плочи, други са строили пирамиди, трети не строели, а разрушавали.
Паметниците са част от този стремеж. Ако се замислим, те не са нужни на съвременниците. Не са част от тях, защото отразяват други исторически времена. Ако е само заради почитта, към загиналите и спомена, паметниците също не са нужни.
Историята, обаче се пише от победителите. Всеки следващ победител, се опитва да напише историята по свой вкус и паметниците са част от тази фалшификации. Типичен пример е древен Египет, където много от новите владетели са заличавали имената на предшествениците си и са издълбавали своите.
Замислих се за промените в България от преди двадесет години. Тогава едно от основните неща, беше унищожаване на символите на старата власт. Тогава ми се струваше нормално. Не ми пречеха и за мен бяха само парчета камък или метал. Както и за повечето хора, това не беше нещо важно за мен. Приемах го, като част от времето, без да се замисля. Някои паметници бяха унищожени, само че основната част се претопиха, не заради някакви идеологии, а заради метала в тях. Покрай тях заминаха, без никой да обърне внимание и някои, които не бяха свързани с предишния режим. Други оцеляха и днес са безполезни грозни кръпки.
Наскоро, пак се повдига въпросът за един. Паметникът на съветската армия, за пореден път е в центъра на дискусия, която отклонява от време на време, вниманието от наистина важните неща днес. Паметникът е грозен, но освен двете малки групи, спорещи около него, не пречи и не вълнува никого. Никой няма да загуби или спечели, каквито и да са действия. Хората минаващи всеки ден покрай него, просто не го забелязват. Не го забелязват и децата играещи в градинката. Какво тогава движи хората, които го ругаят, или защитават? Дали са жертви, или се изживяват, като част от победителите?
Върнах се назад във времето и си спомних, че много малко от хората, наистина пострадали от предишния режим са били крайни по тази тема. Доколкото виждам и противниците и поддръжниците на паметника, не печелят нищо. Единственото обяснение за мен, е че се опитват по свой си начин, да се впишат в историята.
Днес на връщане от работа се загледах в паметникът на известен възрожденец. Дървената скулптура с височина над 4 метра, изглеждаше странно с калпака от сняг. Мисля, че я направиха преди две години и освен в началото, никога не ми е правила впечатление. Грозно оформено парче дърво, с претенции да мине за някакъв стил в изкуството. Децата и възрастните преминаващи през двора, също не я забелязват. Не забелязват и запазените, или новите паметници в града. Мисля, че ако всички бяха изчезнали никой не би забелязал.
Само, че този паметник е моята врата към безсмъртието. Някой ден ще взема лимонадено шише с бензин и ще му драсна клечката. Причини? Ами засега нямам, но човекът е живял в тъмни времена и все е направил нещо лошо. Ако пък не е, нещата изглеждат още по съмнително. За да съм сигурен, че името ми ще остане в историята, след като го запаля, ще го угася. Ще го спася сиреч. Така при всички положения ще успея и името ми ще се запише със златни букви.
Само едно нещо ме дразни. Не съм първият, на когото е хрумнала подобна идея. Правено е още през 64-та година от Нерон Клавдий Цезар Август Германик .
Е, такъв е животът. Нямам на разположение Рим, мавзолей или гранитен паметник, но ще се задоволя, с каквото има. Аз съм скромен.

.