Апетит

Един ден животните се събрали на приказка край реката. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и от дума на дума започнали спор.
Спорът не бил по някой важен за света или гората въпрос. Животните не коментирали такива въпроси. Знаели,че не могат да променят важните неща и се задоволявали, само с тези, които зависили от тях.
Този ден спорът бил по една незначителна тема, но се включили всички.
Спорът бил за Храната. Всъщност не за самата храна, а за това кой може да изяде повече.
-Не, че се хваля, но мога за изям всички гъби в гората.- похвалил се Таралежът.
-Аз пък, ако имам цяло поле с моркови или зеле, ще се справя и още ще искам.- наежил се Заекът.
-Аз пък, мога да изям всичкия мед на света и няма да се нахраня.- замечтано присвила очи Мечката.
-Стига с тези глупости!- изръмжал Вълкът.- Днес не съм в настроение и искам тишина. Освен това не напразно хората имат приказка- гладен като вълк. Ако трябва да се хвалим мога да изям всички таралежи и зайци на света. Даже и Мечката мога да изям.
Мечката се наежила, но в този момент животните усетили човешко миризма и побегнали, кой накъдето види.
Събрали се отново на другия ден. Разменили си последните клюки, разказали си кой какво е правил предишния ден и накрая се върнали към темата на спора. Глиганът, който предишния ден нямал време да вземе думата, решил да се похвали.
- Слушах ви вчера и ме напуши смях. Нито един от вас не може да се сравни с мен, защото яз ям всичко. Мога да изям всичките гъби в гората за закуска, след това и цяло поле с моркови и зеле, а ако се ядосам и всички животни в гората. Ще изям всичко до обяд и пак ще имам апетит за вечеря.
Само,че този ден нито едно от животните, нямало желание за спор. Мълчали умислени, мълчали, мълчали....
По някое време Вълкът въздъхнал и посочил дънерите на няколко дървета, отсечени от човека предишния ден.
- Може да се хвалим и надуваме, но с човека никой от нас не може да се мери. Човекът може да изяде всичко в гората и полето и да изпие реката. Колкото и да яде, винаги остава гладен и тежко му, на това, което попадне пред очите му. Дори Гората може да изяде и няма да се нахрани.
Животните отново замълчали и настъпила тишина. След това Вятърът се промъкнал тихо сред клоните на дърветата и Гората промълвила:
-Не го познавате, но аз го помня от милион години. Тогава беше слаб и безпомощен, но апетитът му нямаше равен. Днес дори аз съм малка хапка за човека. Днес иска да изяде дори Земята. Може го и ще го направи някой ден.