Изчезващата принцеса

Тя не беше красива, но не беше и грозна. Обикновена принцеса, нито добра, нито лоша. Умна и чувствителна, но винаги разсеяна. Оценяваща красотата на мига, но неспособна да спре дори за миг своето надбягване с часовника на времето.
Когато Принцът я вида за първи път, сърцето му спря. След това забрави за всичко и полетя сред полета от розови облаци.
Беше на поканен на някакъв бал, а не познаваше дори домакините. Стоеше сам в ъгъла, чудейки се как да накара времето да забърза. Погледът му пресече залата по диагонал и я видя.
Принцесата също се чудеше какво прави на това място. Погледът и разсеяно скачаше от човек на човек и броеше висулките на полилеите. Когато погледът и срещна този на принца, спря и за миг в него се прояви интерес. Усмихна се, но в следващия миг танцуващите двойки ги скриха един от друг.
Принцът се втурна напред. Пробиваше си път през танцуващите хора, които не виждаха нищо. Той също не виждаше къде стъпва. Следваше посоката и не обръщаше внимание на ругатните и ударите.
Проби си път до ъгъла, обърса потта от челото си, оглади реверите на смачканата си дреха и се огледа. Принцесата я нямаше.
Попита всички в залата, но никой не знаеше къде е отишла. Някои я помнеха и дори посочваха мястото, където е била до преди миг, но никой не знаеше къде е сега.
Принцът тръгна напосоки през двореца. Разпита всички, претърси всяка стая, но винаги закъсняваше. Когато пристигаше някъде, Принцесата си беше тръгнала от там преди миг. Тя вървеше бавно и спокойно, а Принцът тичаше, но не можа да я стигне.
През тази нощ разбра само името ѝ. Записа го на листче и го сложи до сърцето си. На сутринта го потърси, но то беше изчезнало, също като Принцесата.
Принцът не се отказа, а и съдбата му помогна. След седмица отново срещна Принцесата. Този път тя беше до него. Говориха дълго, а очите им не се откъсваха.
– Харесвам очите ти, Принцесо! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Харесвам очите ти, Принце! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Ще се видим ли утре отново? – попита Принцът и за миг погледът му се отклони встрани.
Когато погледна отново, Принцесата я нямаше. Търси навсякъде, но не я откри.
Срещнаха се отново след година. Всъщност Принцесата го намери. Изникна внезапно пред него и Принцът отново онемя.
– Здравей, Принце!
– Здравей, Принцесо! Къде се загуби?
– Не съм се изгубила, но е дълго за обяснение.
– Аз има време. За теб имам цялото време на света.
Говориха дълго, а очите им не се откъсваха.
– Харесвам очите ти, Принцесо! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
– Харесвам очите ти, Принце! Харесвам ръцете ти, косите ти, усмивката...
Принцът не смееше да отклони поглед дори за миг, а и не искаше.
– Ще се видим ли утре отново?
– Разбира се, Принце! – усмихна се Принцесата.
Вятърът се появи внезапно и довя едно листо. Завъртя го над главите им и го пусна в краката на Принца. Обикновено жълто листо...
Принцът се наведе, вдигна листото и замръзна. Принцесата отново я нямаше.
Вечерта, когато си лягаше, Принцът видя едно бяло листче на нощното си шкафче. Сърцето му трепна, защото си спомни, че това е листчето, на което беше записал името на Принцесата. С треперещи ръце го взе и го разгърна, но на листчето нямаше нищо. Името го нямаше там. Нямаше го и в паметта на Принца. Колкото и да се напрягаше, не можа да си го спомни.
Името беше изчезнало...