Спящият принц

Имало едно време един Принц. Родил се и израснал в едно малко царство, накрай света и имал всичко, но нямал късмет.
Още с раждането му късметът го напуснал, защото Орисницата му забравила да дойде. Забравила, защото бил дванадесето дете на Царя и Царицата. В онези времена, семействата били многобройни, но само първите деца били късметлии. На първите деца се падало наследството, а по-малките се оправяли както можели.
Принцът бил дванадесето дете и не само Орисницата му забравила да дойде, но дори родителите му го забравили веднага, предавайки го в ръцете на прислугата.
Минали години и Принцът пораснал. Нямало какво да прави в родното царство и тръгнал по света. Ако имал късмет, щял да намери прекрасна Принцеса, чието сърце да плени. Щял да се справи с всички изпитания и да получи от родителите ѝ ръката ѝ и поне половината царство.
Тръгнал Принцът по света, но понеже си нямал късмет все не намирал подходяща принцеса. Всички подходящи били вече омъжени, а ако успявал да намери някоя свободна, винаги нещо се случвало и не успявал да я спечели.
Или родителите ь не искали беден зет, или пък принцесата в последния момент харесвала друг принц, или пък Принцът се провалял на някое изпитание.
Минала година в напразни търсения, но един ден щастието се усмихнало на Принца. Намерил прекрасна Принцеса, издържал всички изпитания, а родителите ѝ дори не го попитали за състоянието на кесията му.
Принцът бил щастлив и уверен, че най-после птичето на късмета е кацнало на рамото му. Малко странно му се сторило, че пред двореца на такава красива и богата принцеса, нямало опашка от Принцове, но нямал време да мисли за това.
Направили сватбата, три дни всички яли, пили и се веселили, а след това заживели щастливо. Заживели щастливо, цяла една седмица....
През тази седмица Принцът установил, че Принцесата имала един-единствен недостатък. Единствен, но затова пък огромен.
Принцесата говорела. Всички говорим, но Принцесата говорела без прекъсване. Говорела от сутрин до вечер и не спирала да говори дори насън. Говорела докато закусвала, обядвала и вечеряла. Говорела докато била на бал, в градината и дори в театъра. Не спирала да говори, а още по-лошо било, че не когато говорела, не слушала какво говорят другите. Всъщност другите хора, не ѝ били нужни за да говори. Тя говорела заради самото говорене.
Принцът се опитал да се оплаче на Царя и Царицата и да ги помоли за помощ и съвет, но те махнали с ръка и заговорили неща, които нямали нищо общо с проблема. Говорили без прекъсване цял час, два, три...
Говорили докато Принцът не се сетил, че те са същите, като Принцесата.
Натъжил се Принцът. Не знаел какво да прави, а и нямало кой да го посъветва. Разбрал, че късметът и този път го подминал и започнал да проклина Орисницата си. Проклинал, докато тя го чула и пристигнала при него.
– Добре, де! Виновна съм, но сега вече е късно. Да си гледал, когато си се женил. Аз не мога да направя нещо.
– Нищо? Съвсем нищо ли? – попитал Принцът. – Няма ли някакъв начин да се махна от това място и да започна живота си отново.
– Няма! – въздъхнала Орисницата. – Ако имаше, щях да те прехвърля в друга приказка и да забравиш бедите си. Само, че местата във всички приказки вече са заети. Освен... О, не!!!
– Какво? – подскочил от вълнение Принцът. – Значи все пък има някакъв вариант? Моля те! Моля те! Моля те!!! Казвай веднага!
– Амиии... Не съм сигурна. – въздъхнала Орисницата. – Всъщност, има едно свободно място. Както знаеш, в една приказка Принцът събужда Спящата красавица.
– Е и?
– Спящата красавица се събужда и заминава с Принца, а мястото ѝ остава свободно.
– Хм... – колебаел се Принцът. – Там нали ще съм далече от Принцесата, която не спира да говори? Нали никога няма да ме намери?
– Не го мисли! – махнала с ръка Орисницата. – И да те намери, ти няма да я чуваш. Заемеш ли мястото на Спящата красавица, ще заспиш непробудно. Ще спиш дълго, много дълго, докато някой ден в бъдещето се намери Принцеса, която да развали магията.
Принцът приел с радост предложението. Заел мястото на Спящата красавица и заспал непробудно. Спял безгрижно и не чувал нищо, а на лицето му била изписана щастлива усмивка.
Минали много години, а Принцът спял ли, спял...
Нямало кой да развали магията, докато един ден в забравения замък се чул шум и Принцът отворил очи.
– Алооо... Няма да повярваш къде съм! В някакъв полуразрушен замък съм. Всичко е ограбено и има само паяжини и едно легло. А на леглото спи един сладур. Спи бе... Какво друго ще прави в леглото. Чакай малко, че ме търсят на другия телефон.
– Алоо... Не ме интересува, какво мислиш ти! Оправяй се както искаш и престани да ми досаждаш!
– Ало! За сладура ти говорех. Облечен е в смешен чорапогащник и носи корона. Сигурно е артист, а знаеш как си падам по тях. Ох! Едва те чувам! Чакай ще затворя и ще те набера отново.
– Ало! Ааааа... Извинявай, мамо! Обърках номера. Щях да ти се обаждам сутринта, но забравих. В неделя ще се прибера и ще си поговорим на спокойствие. А! Така и така съм те набрала, я кажи как свърши днешната серия? Как? Не може да бъде! Аууууу! Трябва да гледам повторението задължително! Сега ще затварям! Цунки!
– Ало! Няма да повярваш! Сладурът се събуди и ме гледа! Гледа ме бе! Изглежда объркан и уплашен, но така е още по-сладък. Сигурно играе някаква роля, но да ме убиеш не мога да разбера къде са камерите. Дано не е някакво риалити, защото днес съм със старата рокля. Как коя? Онази с връзките отстрани от миналата година. Зная! Зная, че е демоде, но сутринта ми се прииска да съм малко старомодна. Ох! Ужас! Не роклята наистина е ужасна, но не говоря за това. Мисля, че на сладурът му стана лошо. Обели очи и припадна. Ох! Май е сериозно. Струва ми се, че не диша. Как беше оня номер? Не твоя, бе! Този за спешна помощ. Ало! Звънни ти, че тук съм в дупка и губя обхват. Как къде е това тук? Аз ако знаех, нямаше да ти звъня на теб. Ало! Ало...