Мое е

-Мое е!

-Не, то си е мое!

Опрели чела и впили очи в другия, те не забелязваха нищо друго. Около тях земята се гънеше и напукваше, а през пукнатините извираше гореща лава.

-Мое е! Аз пръв го видях!

-Мое е! Аз пръв го достигнах!

Спорът продължаваше вече седмица, но нито един от тях не отстъпваше. Беше минало времето на думите и ударите следваха един след друг. Само когато силите ги напускаха, застиваха един срещу друг, мерейки сили дори с поглед.

-Мое е! Ще унищожа и теб и дори цялата Земя, ако се наложи, но няма да го притежаваш!

-Мое е! Никога няма да го имаш, защото аз ще те унищожа!

Красивата речна долина, където се бяха срещнали, вече приличаше на лунен пейзаж, но битката не преставаше. Телата им бяха покрити с рани, краката се подгъваха, а ръцете не се подчиняваха на волята им. Кръвта им изтичаше, но нито един от тях не отстъпваше.

-Мое е!

-Мое е....

Последните им думи се загубиха в грохота на изригващ вулкан. Пламъците му обгърнаха телата им, а след това всичко се загуби в гъстите облаци дим.

Наблизо един заек с интерес и страх наблюдаваше битката. Когато огнените пламъци достигнаха небето, заекът побягна надалеч. Спря, чак когато сърцето му щеше да се пръсне от умора.

Когато отново успя да поеме спокойно дъх, видя на дървото над себе си една сврака държаща в човката си малко камъче. Перата и бяха опърлени и заекът се досети.

-Хей! Била си там при онези двамата.

Свраката закрепи внимателно камъчето между два клона и се засмя.

-Да! Бях там и едва успях да се измъкна.

-Тогава сигурно си разбрала, за какво се бореха?

-За това!- отговори свраката, сочейки камъчето.

-Тези са луди!- възкликна заекът.-Да унищожиш всичко и дори себе си, заради едно камъче. Около реката има милиони като него. Защо го направиха? Разбра ли това?

-Да!- засмя се свраката и посочи камъчето. - Защото е Мое!